Андре Мороа - Жорж Санд

Но сърцето й е в Бордо. Тя се чувствува разкъсана. От страх да не я загуби Казимир е станал отстъпчив, любезен и добър. Тя се укорява, че се е променила към него: „Орелиен обичам повече — казва тя, — но Казимир обичам по-дълбоко“. По-късно описва на съпруга си какво е изпитвала по това време: „Необходимостта да скривам грижливо от тебе това, което ставаше в сърцето ми, ужасно ме измъчваше; страдах от ласките ти. Страхувах се, че лицемеря, ако им отвръщам, а ти мислеше, че съм студена…“ Би желала да коленичи пред Казимир, да целува ръцете му, да поиска прошка. Но успокоявайки по този начин съвестта си, би направила съпруга си нещастен. Дали да скъса с приятеля? Както и да постъпи, ще доведе до отчаяние или Казимир, или Орелиен. С една дума, тя изживява едно от ония дълбоки страдания на съвестта, които доставят на жената парлива и приятна наслада.

Поканени от Зое в Ла Бред, младите Дюдеван минават през Бордо. Орелиен идва да ги поздрави в хотела. Аврора се опитва да използува един миг, когато са останали сами, за да убеди Орелиен, че е необходимо да скъсат. Разговорът е драматичен. Тя залита и се обляга на приятеля си; в този момент съпругът влиза ненадейно и я намира сложила глава върху рамото на Орелиен. Неопитна и добросъвестна, Аврора се хвърля в нозете на Казимир, моли за пощада и загубва съзнание. Неспособен да се справя с драми, нещастният съпруг не знае как да постъпи. Не иска да прави скандал, защото се страхува от общественото мнение. „Стори ми се — казва тя, — че е разкъсван от две чувства: от желание да ми повярва и от глупав срам, че може да бъде измамен.“

За Аврора, все още набожна и вярна, положението е ужасно. Тя е така невинна още, че се смята истинска грешница. „Гневът, а най-вече скръбта на съпруга ми, мисълта, че няма да ви видя вече!… Стисках зъби. Не виждах нищо. Мислех, че умирам…“ В това време Казимир изглежда също зашеметен: „Главното е — казва най-после той — да не привлечем вниманието на обществото върху станалото. — Още ли се страхуваш? — пита тя. — Погледни лицето ми! — Да, то наистина не умее да се прикрива. Затова когато ви изненадах, беше така смутено и виновно. Веднага разбрах по него позора и нещастието си. — Кажете по-добре, че сте видели моето разкаяние и отчаяние; вашата чест ми е по-скъпа от живота и никога… — Вярвам, да, вярвам ти, защото не мога да приема мисълта, че умееш да мамиш…“

Излетът за следния ден в Ла Бред с Орелиен и Зое Льороа не се отменя. Там, както и вечерта в Бордо, на излизане от големия театър, влюбените приятели могат да разменят няколко думи. И двамата четат „Принцеса дьо Клев“ и „Новата Елоиза“ 32 32 Принцеса дьо Клев — роман от графиня Мари дьо Лафайет (1634–1693); Новата Елоиза — роман от Жан Жак Русо (1712–1778). — Б.пр. , вярват, че няма нищо лошо в „семейство с приятел“, ако между тримата не съществува лъжа. Те решават да запазят отношенията на брат и сестра; ще се обичат, но няма да ги свързва никаква плътска връзка. Така честта на Казимир остава незасегната. „Тази зима и двамата ще се погрижим за щастието и спокойствието му. Той прояви толкова великодушие и добрина, че сме длъжни да вселим в душата му същото спокойствие, което изпитваме сами…“

За Аврора настъпват дни на екзалтация. Тя се завръща в Гийери и кореспондира с Орелиен чрез Зое. Започва да води дневник за него; разказва с оттенък на снобизъм детството си; записва победите си в Гийери, защото всички дребни благородници от околността я ухажват, в това число и кюрето Гандлот, който й пуска неусетно в ръката стихове, като се изчервява до уши. Но главното й занимание е да препрочита до безкрайност писмата от Орелиен. Любовните писма ни позволяват да изживеем отново щастливите мигове, които те ни напомнят. Превръщат отсъствието в по-съвършено и по-приятно присъствие. Аврора смята, че може да чете тези писма без колебания и угризения на съвестта. Приела е да пожертвува щастието си. Влюбените от Котре ще се обичат вечно, но никога няма да си принадлежат. Те са опиянени от възвишена любов.

Мислено никога не се разделят. Когато препуска с кобилката Колет из обраслите с храсти поля, когато слуша древни гасконски предания или си ляга да спи, Орелиен е все с нея. Той споделя всичките й мисли. Тя е намерила най-после човек, способен да обича без егоизъм, свенливо и изтънчено. Около нея кипи непоносима веселост. Безпътните гасконци говорят за любовта лакомо и волнодумно; те смятат за гордост да презират красивите чувства. „Ах, тия нещастници! Понятие нямат за невинност, непорочност, постоянство!“ Колко признателна трябва да бъде на Орелиен, загдето й помогна да остане в пътя на добродетелта! Защото Аврора признава пред себе си, че ако би настоял малко повече, тя би я пожертвувала, за да не го загуби: