Андре Мороа - Жорж Санд

Дотолкова е уверена в това, че съставя харта за бъдещия им семеен живот:

Член първи. — Няма да отидем в Бордо тази зима. Раните са още пресни и чувствувам, че не бива да се иска прекалено много от твоето доверие… Ще отидем, където искаш, и ти ще уредиш престоя ни за зимата в Париж или в Ноан; ще се съглася без съжаления.

Член втори. — Кълна ти се, обещавам ти да не пиша никога тайно на Орелиен. Но ти ще ми позволиш да му пиша по веднъж в месеца… Ще виждаш всякога и неговите писма, и моите отговори. Вричам се пред бога да не скрия нито ред от тях.

Член трети. — Ако отидем в Париж, ще вземаме заедно уроци по езици. Ти ще можеш да допълниш образованието си, да споделяш заниманията ми. Това ще бъде истинска радост за мене. Докато аз рисувам или работя ръкоделие, ти ще ми четеш и дните ни ще минават по този начин възпитателно… Не настоявам да обикнеш музиката. Ще ти досаждам колкото е възможно по-малко с нея. Ще свиря, когато ти си на разходка…

Член пети. — Ако прекарваме зимата в Ноан, ще четем много полезни книги, каквито има в библиотеката и които ти не знаеш. Ти ще ми ги разказваш след това, ще разговаряме по тях. Ще споделяш с мене размислите си, аз ще ти казвам моите. Всичките ни мисли и удоволствия ще бъдат общи.

Член шести. — Ти няма никога да се сърдиш или ядосваш, аз няма да съм тъжна. Ако въпреки волята си избухнеш, няма да премълча, че ме огорчаваш, и като ти го кажа кротко, ти веднага ще се опомниш. Ще говорим за миналото без горчивина, без яд, без недоверие. Защо би изпитвал недоверие, когато знаеш вече всичко? Щом сме щастливи, защо ще съжаляваме за станалото? Нали тъкмо тези събития ни сближиха, и обединиха? Нали тъкмо след тях ти ми стана много по-мил? Без тях нямаше да зная колко си добър! А ти нямаше да знаеш как да постъпваш, за да бъда щастлива.

Член седми. — Най-после ще бъдем щастливи, спокойни, ще прогоним съжаленията, горчивите мисли. Ще се надпреварваме кой ще бъде по-съвършен…

Член последен. — Някоя друга година, когато работите ни позволят, ще отидем да прекараме зимата в Бордо, ако намираш, че е възможно. Ако не, ще отложим това намерение. Но ще ми позволиш да разчитам, че все някой ден ще отидем.

Такъв е моят план. Прочети го внимателно, размисли и ми отговори. Не смятам, че той може да те засегне. Ще очаквам с трепет решението ти. А дотогава искам да живея с надежда…

Когато чете този странен текст, Казимир е обзет от желание да не разочарова жена си, от угризения, че е станал причина тя да се чувствува нещастна, и от страх да не стане смешен. На своя полушурей, който живее в Шатору, той прави през ноември 1825 година горчиви изповеди след добре полята вечеря. Иполит е циничен реалист; и не разбира нищо от възвишени чувства. Той изпраща на Аврора писмо с укори и упреци. Тя го нахоква рязко:

„Ти се отнасяш към мене с презрение; твърдиш, че имам всички недостатъци на лоша съпруга. Кой ти е казал това? Не може да бъде Казимир; целият свят да ми каже, че е така, пак няма да повярвам…“

Братя и сестри се съдят взаимно с по-жестока прозорливост, отколкото съпрузите. Иполит обича своя зет, който му е и другар по чашка, затова укорява Аврора, че Казимир страда и е нещастен по нейна вина. А зетя си съветва да бъде по-строг. Но Казимир отказва да чуе съветите на любезния пияница. И той е обзет от романтично главозамайване; иска да се издигне над собственото си равнище, иска жена му да не се срамува заради него. Страданието изостря ума, нещастието води към чувствителност; сърцето крепне при тревога. Вечният съпруг изпитва неочаквано желание за саможертва.

Казимир до Аврора, 13 ноември 1825:

Мило ангелче, не мога да ти кажа всичките си сънища от тази нощ. Ще ти разправя само два, всъщност вторият е може би продължение на първия. Бях с баща си, не зная где. Той ме попита: „Защо си тъжен, Казимир? Измъчва ли те нещо? — Не, боже мой — отговорих аз, — но съм уморен от живота, искам да умра. — Добре, приятелю, много добре, чудесно чувство! — извика той; — такова чувство въздига душата и вдъхва най-велики и благородни постъпки.“ Много работи ми наговори по тоя повод. Накрай му казах: „Сбогом, татко, сбогом“. И си тръгнах, за да отида пак не зная где. А се озовах на някаква вечеря в Париж, гдето беше нашата компания от лятото и парижките ни познати. Когато влязох в салона, виждам Станислав 33 33 Станислав Ажасон дьо Грансан , брат на Стефан. — Б.а. , а до него ти лежиш на някакви дъски бледа, неузнаваема, на издъхване… Стори ми се, че оставам сам на света. И сега не се чувствувам по-добре; главата ми е замаяна. Нещо стяга постоянно челото ми; мислите ми са объркани, не мога да смятам… Не зная откъде нахлуха всички тия черни мисли… Най-много съжалявам за времето, когато ти ме мъмреше. И плачеше, котенцето ми. Аз си давах вид, че се сърдя, но всъщност бях доволен. Ти ме обичаше, мила, и често ми казваше това. Карай ми се, както тогава… Аз бягам от стаята си като от чума; щом вляза, усещам сто кила тежест на сърцето си. Нито една душа не съчувствува на мъката ми, нито едно сърце не може да ме разбере. О, човече! Съставен си само от надменност и завист!… Спирам. Много високо стигнах. Страх ме е да не падна.