Андре Мороа - Жорж Санд

Орелиен дьо Сез се влюбва още в първите дни. Кой не би се влюбил? Когато започва изповедите, Аврора иска да го върне при годеницата му. Той заявява, че „няма никакви чувства към тази много красива, но съвсем не умна жена“.

Орелиен дьо Сез до Аврора Дюдеван:

Вашите качества, душата, дарбите, съвършената ви скромност при такъв необикновен ум и такова богато образование — ето какво обичам във вас… Дори да бяхте грозна, пак щях да ви обичам…

Тя го отблъсква отначало рязко, защото желае да остане вярна на съпруга си, но се трогва, като вижда зад любезната и духовита външност на светския човек една романтична, нежна душа.

Аврора Дюдеван до Орелиен дьо Сез, 10 ноември 1825:

Господи! Колко щастливи бяхме! Как се очаквахме! Как дори най-общ разговор на съвсем чужди за нас теми притежаваше чар за мене! С каква наслада ви слушах да разказвате най-незначителни неща! Струваше ми се, че те стават интересни, щом минат през вашите устни. Никой не говори като вас, няма вашия тон, вашия глас, смеха ви, начина на мислене, на разглеждане и изразяване въпросите, никой освен вас, Орелиен, не би ме зарадвал, както когато отидохме на разходка в Медуз със Зое и вие ми казахте: „Не само съм щастлив, но съм и доволен. Вие не само ме очаровахте, но ми се нравите, допадате ми…“

Той иска доверие, приятелство, нищо повече.

„По радостта, с която го слушах, аз чувствувах, че ми е по-скъп, отколкото се осмелявах да призная дотогава; и се изплаших за душевното си спокойствие, но в чувствата му виждах такава чистота, така чисти ми се струваха и моите, та не можех да ги сметна за престъпни…“

Един ден, когато се разхождат с лодка по езерото Гоб, той заговорва за любов: „Какво е непорочността в смисъла, който и придавате? Условност ли? Предразсъдък ли?“ Тя си припомня майка си и леля си Люси, които казваха: „Всичко това няма никакво значение“. Дали не са били прави… Той изрязва с ножче в дъската на лодката първите три букви от имената им: AUR и забелязва, че имената им започват еднакво. Тя все още не иска да признае своята любов и си дава вид, че се е разсърдила. Сърцето й тупти от радост, но Орелиен не открива преструвката. Чувствува се оскърбен и три дни ней продумва. Тя е отчаяна. На Зое Льороа признава, че ако Орелиен не може да се задоволи с отношения на брат и приятел, ако настоява за повече, тя „ще направи жертвата“. Бог ще й прости. Орелиен заминава за Гаварни; Аврора завлича там Казимир, който смътно се тревожи и не одобрява тези хрумвания. Но как да спре жена, която тича подир любовта?

Една нощ, на бал, тя успява да прекара цял час насаме с господин дьо Сез. Той се обяснява; не иска да бъде прелъстител; сгрешил е, като е ухажвал омъжена жена; ще се опита да я забрави. Но и тя, като повечето жени, иска да запази това, което има. Предлага едно нежно приятелство. Времето е прекрасно, кътчето тъмно; той я прегръща.

„Ако бях отстъпила на първите му пориви, сигурно бихме съгрешили. Кой мъж, насаме нощем с жена, чиято любов отгатва, би овладял чувствата си, би ги накарал да замълчат? Но аз се изтръгнах веднага от обятията му и го помолих да ме пусне да си отида. Той се опита напразно да ме успокои, кълнеше ми се в честта си. Аз настоявах да напуснем това кътче и той се подчини без възражение…“

При едно изкачване по доста стръмен склон Орелиен я прегръща, а когато я оставя, „запечатва пламенна целувка на врата й“. Тя избягва и както тича, среща Казимир: „Ти ми заговори грубо; сигурно го заслужавах, но ми беше тежко. Ако не чувствувах, че е необходимо да запазя хладнокръвие, сигурно бих припаднала от страха, който ми вдъхваше…“ Чистосърдечие на първите прегрешения:

„Той се сбогува с мене в пещерата Лурд, до самата пропаст; въображението ни бе поразено от страшната гледка. «Пред тази величествена природа — каза той — искам да ти дам на сбогуване тържествена клетва, че ще те обичам цял живот като майка, като сестра, и ще те уважавам като тях.» Притисна ме до сърцето си — най-голямата волност, която си е позволил някога към мене…“

Тя си тръгва опиянена от щастие. „Пиренеи, Пиренеи, кой от двама ни ще може някога да ви забрави?…“ Намерила е най-после една благородна, прекрасна душа, един силен, правдив ум, човек, който може да й бъде ръководител и образец. Съпругът й я отвежда в Гийери, в дома на барон Дюдеван, гдето ще прекарат няколко месеца. Това е малък гасконски замък с керемиден покрив, фасада с пет прозореца, удължена с две едноетажни крила. Въпреки богатството на господарите тази „вила“ е мебелирана, по-скромно от Ноан. Младото семейство се настанява в две стаи на приземния етаж, гдето зимно време вълци идват да гризат вратите. Отначало Аврора намира много грозен този пейзаж от пясък, бор и обрасли в мъх коркови дъбове. Съседите гасконци са чудесни хора, не така културни като жителите на Бери, но „несравнимо по-добри от нашите“. Тя се разбира добре със свекъра и свекървата, които я хранят с угоени кокошки, с тлъсти гъски и трюфели, за голяма вреда на черния й дроб, който не е бил никога особено добре.