Андре Мороа - Жорж Санд

Ще ти се обадя, щом пристигна в Бордо. Не настоявам да ми пишеш там — ще престоя толкова малко, възможно е да не получа писмото ти. Но пиши ми тук; аз ще се върна почти едновременно с писмото ти… Тук не съобщавам никому, че отивам в Бордо… Казвам, че отивам за няколко дни „на село“, без повече обяснения… Така че не говори по този въпрос на мадам Дюдеван, ако й пишеш…

Съпругът се превръща в довереник.

1830 година. Животът в Ноан следва обичайния си ход. Казимир скита по поля и гори; вечер хърка или закача Пепита.

Аврора Дюдеван до Жул Букоаран: „Знаете как живеем в Ноан; вторник прилича на сряда, сряда на четвъртък и така нататък. Само зимата и лятото внасят малко разнообразие в този непрекъснат застой… Аз се чувствувам навсякъде добре, благодарение на висшата ми философия или на пълното ми нищожество…“ Единственото й удоволствие е да властвува над младежите от съседните замъци. Почти всеки ден отива на кон в Ла Шатр или у приятели, без да иска и да знае за съпруга си.

На 30 юли тя отива у Шарл Дюверне, в замъка Кудре. Там намира Фльори (Галът), Гюстав Папе и един деветнадесетгодишен младеж, когото не познава: Жул Сандо. Очарователно русо момче, „с къдрава коса като малък свети Йоан от коледни картинки“. Баща му е бирник в Ла Шатр и Жул се е привързал към градчето. „Няма кътче, неудостоено с малко щастие.“ Тъй като още от малък е показал жив ум, родителите му, макар и бедни, правят големи жертви, за да му дадат добро образование. Отначало Жул се отличава в гимназията в Бурж, след това, през ноември 1828 година, заминава за Париж, гдето, иска да следва право. През ваканцията се връща в Ла Шатр; за него е радост да пристигне с раздрънкания дилижанс на моста с показатели за водното равнище, да се друса по неравната настилка на улица „Роайял“, да види отново малкия площад, безлюдните, самотни улици, конюшнята, която служи за театър, и хамбара, гдето танцуват. Златната младеж от Ла Шатр се опитва да привлече госта към своите развлечения, но малкият Жул не обича нито лова, нито шума. Малко ленив, със слабо здраве, той се сгушва с книжка до някой плет и заспива с мечти за бъдещи сполуки.

Когато мадам Дюдеван пристига у Дюверне, хубавото момче се отдалечава и отива да седне с книга в ръка на тревата под една стара ябълка. Тази сдържаност засяга младата жена. Тя отвежда всички към ябълката и разговорът продължава около Сандо. Говорят за току-що избухналата революция в Париж. Известията са малко и противоречиви. Знае се, че е имало престрелки и барикади. Република ли идва? Винаги дейна и готова да се въодушеви, Аврора предлага да отиде за новини в Ла Шатр. Когато се качва на коня, тя се провиква: „Шарл, утре ще ми доведете на обяд всичките си приятели… Очаквам всички ви, господа.“ Шибва с камшика Колет и изчезва в галоп.

На другия ден, тридесет и първи юли, Сандо отива за пръв път в Ноан заедно с другарите си. Аврора им прочита писмо от Жул Букоаран. Наистина е избухнала революция и малкият либерален кръжок я посреща възторжено. Казимир, който винаги се увлича от политика, е назначен лейтенант в националната гвардия; скоро му дават да командува сто и двадесет души. Аврора не се безпокои за майка си, а главно за леля си, Люси Марешал, чийто съпруг е инспектор в кралския двор. Но „в такива моменти кръвта кипи и сърцето е толкова потиснато, че не може да се отдава на чувства“. Аврора се гордее, че Ла Шатр е по-решителен от Шатору. Ако жандармерията ги нападне, дори ако изпратят срещу тях полк от Бурж, ще се защитават: „Чувствувам такава енергия, каквато дори не мислех, че имам. Душата крепне чрез събитията.“ Малкият Сандо е омагьосан от дивата прелест, възторжения и властен характер, искрящите черни очи, гъвкавата снага на кастеланката от Ноан. А когато тя проявява интерес към него, се влюбва до безумие. Привързва се към Аврора Дюдеван, защото го е очаровала; защото говори на същите теми, но много по-добре от него; и главно, защото е силна, а той е слаб. Безволните младежи търсят любовници майки, а самите жени намират без унижение в тази великодушна закрила едно оправдание за своето любовно робство.

Тя се бори няколко седмици — цяло геройство при състоянието, в което се намира. Всичко в Жул я привлича: младостта, румените бузи, русата коса, умът, парижкият въздух, който носи със себе си романтичната му мечтателност.

„Ако знаехте как обичах горкото дете, как още от първия ден изразителният му поглед, рязкото, откровено държане, плахата му стеснителност към мене ми вдъхнаха желание да го видя, да го изуча! Това беше някакво особено любопитство, което се усилваше всеки ден, без да мисля да му се противопоставям… Казах му, че го обичам, преди да бях признала това пред себе си. Усещах, че е така, но не исках да се съглася със сърцето си и Жул узна чувството ми едновременно с мене. Не зная как стана това. Четвърт час по-рано седях сама на стъпалата пред входа, с книга, в която само очите ми четяха. Съзнанието беше погълнато от една-единствена мисъл, прекрасна, сладостна, очарователна, а заедно с това неясна, неопределена, тайнствена…“