Андре Мороа - Жорж Санд

Аврора до Казимир, 14 декември 1829:

Съобщи ми какво трябва да платя на господин Букоаран и ще го освободя. Ти ще ми отговориш с обикновеното: както искаш, което не означава нито да, нито не… А пък аз трябва да зная какво да правя и откъде да взема пари, защото не желая да държа вечно този младеж. Той не ми е много приятен, освен това предполагам, че не ще бъде недоволен да напусне…

Букоаран се връща у генерал Бертран. Не е вярно, че е неприятен на мадам Дюдеван. Той е млад южняк, симпатичен, услужлив, става й приятел и естествено се влюбва в нея. Но тя го държи на разстояние. Най-много може да му обещае, когато го изпраща по работа в Париж, „да го целуне за труда му“. Той се проявява като добър учител, „безукорно познаващ граматиката“; шестгодишният Морис чете свободно; започва да изучава музика, правопис и география.

Аврора до Букоаран:

Възпитанието на Морис започва, а вашето не е завършено… Сбогом, драги сине… Децата и аз нежно ви прегръщаме. Разчитайте всякога на вашата стара приятелка… Получихте ли жилетката си?

При все че Букоаран е „малко апатичен“, присъствието му помага на мадам Дюдеван да понесе в продължение на няколко седмици един живот, който съвсем не е съпружески. Казимир поддържа съвършено явно две любовни връзки със слугини: с кастилката Пепита, бона на Соланж, и с Клер, камериерка на мадам Шатирон. Аврора се опитва да пише романи: „Кръстницата“, „Еме“. Тя учудва Букоаран със своя „едновременно гъвкав и силен характер, който й позволява след най-бурни домашни спречквания да се смее на другия ден, като че нищо не се е случвало, и да не скланя глава под бремето на нещастието си“. Понякога се връща вечер от Ла Шатр на кон, сама под звездното небе, по пътя, гдето се е пребил баща й, и мисли за странното си положение. Тя смята всички около себе си за посредствени хора; но дали сама струва повече? Учила е повече от тях; по-чувствителна е, а смята, че е и по-искрено благочестива. Дали все пак не се мами?

„Аз търсех бога в звездното сияние и си спомням, че в тъмните, есенни нощи гледах как тежки облаци закриват небосвода над главата ми. Уви! Казвах си тогава, така ми се изплъзваш всякога ти, този, към когото се стремя! Боже, комуто се моля наслуки, тайна, възприета от мене като истинска сила, неуловими лъчи, които превърнах във факел на моя живот, къде си? Виждаш ли ме? Чуваш ли ме?… Избрана душа ли съм, натоварена от тебе, да изпълня свято и приятно поръчение на земята, или съм играчка на някакво романтично хрумване на жалкия ми мозък, като семе, разнасяно от вятъра из пространството и захвърлено, където се случи?…“

Тогава, потисната и почти обезумяла от отчаяние, аз пришпорвах коня и се понасях наслуки в тъмната нощ… По този път, при завоя след тринадесетата топола, имаше едно място, злополучно за нашето семейство: почти на същата възраст, каквато имах тогава, баща ми бе паднал от коня си в една тъмна нощ и бе загинал на място. Понякога се спирах там, за да си спомня за него и да потърся на лунната светлина следи от кръвта му по камъните. Но обикновено, когато наближавах мястото, отпусках поводите на коня и го оставях да се носи с все сила, като го насочвах към завоя, гдето пътят се спуска надолу и препускането става опасно…

Тя е уверена, че далеко от Ла Шатр и Ноан съществува любезно, изискано, просветено общество, гдето хората, удостоени с някаква дарба, могат да споделят чувствата и разбиранията си. Би изминала „десет левги, за да зърне Балзак“; почти боготвори Юго, но тези величия дотолкова я плашат, че и през ум не й минава да пристъпи към тях. Когато отива с Морис в Париж, в жилището, което Иполит оставя на нейно разположение, тя вижда само майка си (придружавана всякога от един стар приятел на име Пиере), Карон, семейство дю Плеси и, разбира се, Стефан.

Аврора до Казимир, 2 май 1830:

Видях и Стефан, вчера сутринта и днес. Не зная как се е научил, че съм тук. Намерил писмо до мене при портиерката на Иполит и се подписал на плика — вместо на картичка, — а на следния ден се яви, много пригладен и мил. Днес idem 38 38 Idem (лат.) — също. — Б.пр. . Ще видим колко ще трае този меден месец…

От Париж прескача до Бордо:

Оттук до Бордо се стига за тридесет часа; ще прекарам два дни и ще се завърна в началото на идната седмица. Не се решавах и дори не ми беше приятно да предприема това пътуване, защото почти няма да видя Орелиен, който е още на село… Ще ти кажа какво ме накара да се реша: един миг на лошо настроение и на скръб, която предизвика у мене желание и потребност да се раздвижа. Майка ми беше досега много мила към мене, а пък аз и не мога да бъда друга към нея… Получих писмо от осем страници, в което ме обсипват с всякакви измислици, внушени от омраза и гняв! Казва ми се между другото, че съм дошла в Париж да разигравам своите комедии и тя (майка й — Б.пр.]) ми служи пред тебе за оправдание за това пътуване, и така нататък, и така нататък…