Андре Мороа - Жорж Санд

„Тази своеобразна декларация на моите човешки права, както я наричах тогава, още като ученичка; тази наивна смесица от ереси и проста набожност, все пак съдържа редица установени разбирания, план за живот, избрани решения, стремеж към религиозно избран и възприет облик. Те почти ти обясняват какви са били химерите на моята младост и сред чувствата, наскоро пробудени от евангелието, ще видиш една бунтовна сдържаност, продиктувана от зараждаща се гордост и от вродено упорство; смътна мечта за човешко величие, свързана с по-дълбок християнски стремеж…“

Поразителната свобода на Аврора Дюпен, съвсем необичайна за „млада особа“ от 1821 година и източник на такава самоувереност, се дължи на често сменящите се условия в нейния живот. Аврора е под властта на баба си, а бабата не упражнява вече никаква власт; Аврора зависи само от Дешартр, а добрият човек боготвори възпитаницата си. За нещастие към края на годината състоянието на мадам Дюпен дьо Франкьой се влошава. Тя загубва паметта си, непрекъснато дреме, но никога не спи. Аврора дежури през нощ при нея, като чете „Рене“ и „Лара“ 27 27 „Рене“ — роман от Шатобриан; „Лара“ — поема от Байрон — Б.пр. . Те я настройват тъжно. Тя мисли ту за самоубийство, ту за монастир, никога за женитба. Стефан, единственият младеж, който я интересува, се увлича от атеизъм и материализъм. „Това създаде пропаст помежду ни.“ Припомняме си, че абат дьо Премор я бе отклонил от желанието да увещава баба си да изпълни своите религиозни задължения:

„Молете се постоянно, надявайте се и какъвто и да бъде краят на горката ви баба, разчитайте на безграничната мъдрост и милосърдие. Вашият дълг към баба ви се състои само да я обкръжавате и занапред с най-нежни грижи. Като вижда вашата любов, вашата скромност и ако мога така да се изразя, ненатрапчивостта на вашата вяра, тя ще пожелае може би да ви възнагради, като удовлетвори тайното ви желание и изпълни сама религиозните си задължения…“

Това, на което се надява любезният и мъдър наставник, наистина става. Арлезианският архиепископ, роднина на семейството (защото е извънбрачен син на дядо Дюпен и мадам д’Епине), признателен към умиращата, която се е държала някога добре към този незаконен син на своя съпруг, идва да я види и да спаси душата й: „Зная, че това ви разсмива — казва той. — Вие не вярвате, че ще отидете в ада, ако не изпълните това, което ви предлагам, но аз вярвам, а нищо не ви струва да ми доставите тази радост.“

За най-голяма изненада на внучката старицата се съгласява: „Да го направя, и аз мисля наистина, че смъртта ми е близка. Разбирам и угризенията на съвестта ти. Зная, че ако умра, без да съм се помирила с ония хора, или ти ще се укоряваш, или те ще те укоряват. Не искам сърцето ти да е в разногласие със съвестта ти, нито ти — с приятелите си. Убедена съм, че не върша нито подлост, нито измама, като изпълнявам обред, който не е лош пример, когато се разделяме с близките си. Бъди спокоен, зная какво правя.“ Тя изпраща да повикат добрия стар кюре от Сен Шартие и иска Аврора да присъствува при изповедта й, която е достойна и откровена. Старият абат й казва на селския си говор: „Мила сестро, синца ни ще бъдем опростени: нали господ ни обича и знае, че се покайваме, защото го обичаме“. Архиепископът, прислугата и всички ратаи от стопанството присъствуват на причестяването.

Тя умира на Коледа 1821 година. Последните й думи са към Аврора: „Ти загубваш най-добрата си приятелка“. Свежа и розова, с дантелената шапчица на глава, тя е много красива на смъртния си одър, недостижимо спокойна, царствено величествена, повече от всякога дъщеря на Саксонския маршал. На Дешартр, почти обезумял от мъка, хрумва една романтична, но зловеща мисъл. Натоварен да приготви в семейната гробница място за новия ковчег, той отваря ковчега на Аврориния баща Морис Дюпен и завежда в тази мразовита нощ девойката до частното гробище под дърветата в парка. Главата на Морис се е отделила от тялото. Дешартр я взема и кара Аврора да я целуне. На дълбоко развълнуваната и сломена дъщеря това се струва съвсем естествено.

„Загубваш най-добрата си приятелка“, казва бабата. Аврора загубва и единствената си защита срещу злобата и алчността. Седемнадесетгодишна девойка, с голямо наследство — тя притежава в Париж големия дом Нарбон, в Бери имението Ноан, както и голям годишен доход — тя е изкушение за кандидатите за женитба. Баба й е определила много благоразумно за настойник граф Рене дьо Вилньов, внук на съпруга й; Аврора ще живее при него в Шенонсо 28 28 Когато се оженва за Аврора Саксонска, Дюпен дьо Франкьой е вдовец. От първия си брак има единствена дъщеря, омъжена за граф дьо Вилньов, собственик на замъка Шенонсо. — Б.а. ; госпожа дьо Вилньов ще въведе заедно с дъщеря си Ема (бъдеща графиня дьо ла Рош-Еймон) в подходящо общество Аврора, повтаряла всякога: „Не, не бих могла вече да живея в град, бих умряла там от скука. Обичам самотата си…“ Този план се приема от семейство Вилньов при условие, че тяхната братовчедка ще скъса напълно с „ужасната среда“ на своята майка и ще забрави „войнишкия брак“ на баща си. Господин дьо Вилньов идва веднага в Ноан и очарова Аврора; той е приветлив, весел и знае наизуст хиляди стихове; тя се радва, че има такъв настойник.