Андре Мороа - Жорж Санд

Тя все още обича майка си, обаче почитта към нея е само външна.

Въпреки твърдия тон Аврора се чувствува смутена. Няма вече изповедник, който да я ръководи, защото тя не ходи вече при своя добър стар кюре от Сен Шартие, абат дьо Монпейру: „Бях много близка, в много свойски отношения с него“. Всеки неделен ден е обядвала у този изповедник между литургията и вечернята; след това той я отвежда с коня, зад себе си, в Ноан, гдето вечеря и прекарва вечерта. „Аврора е дете, което всякога съм обичал“ — казва той; а тя: „Да беше шестдесет години по-млад, щях да го накарам да танцува, ако поискам“. Един стар приятел, над когото имате такова влияние, не може да ви бъде ръководител. И тя трябва да търси сама истината край леглото на своята парализирана баба. „Противоречие от глава до пети, много образован и напълно лишен от здрав смисъл“, Дешартр я отчайва. Абат дьо Премор е далеко. В монастира „Подражанието на Исуса Христа“ е нейна настолна книга, но „подражанието“ е „монастирско четиво, смъртоносно за този, който не е съумял да скъса с човешкото общество“. А младата кастеланка на Ноан е мощно тласната в светския живот. Има професионални задължения: превързва гнойници и стрива лекарства; красивият Ажасон дьо Грансан я запознава с науката. В търсенето на християнство, приспособимо към съвременния живот, тя открива Шатобриан. Благодарение „Духа на християнството“ тя чувствува как набожността й се позлатява отново с обаянието на романтичната поезия.

Жерсон 25 25 Жерсон (Жан Шарлие, наричан) — френски богослов, канцлер на Парижкия университет (1363–1429). — Б.пр. ? Шатобриан? Нима в лоното на църквата съществуват две противоречиви истини? А възниква и нов повод за съмнения и тревога; баба й е на смъртно легло. Трябва ли да я предупреди за истинското й състояние, да се опита да я върне към вярата или да я остави да си угасне спокойно? Аврора пише на абат дьо Премор, който я съветва да си мълчи: „Да кажете на баба си, че се намира в опасност, значи да я убиете… Добре правите, като мълчите и молите бога направо да й помогне. Не се страхувайте никога, когато следвате съвета на сърцето си. Сърцето не може да ни измами…“ Санд подчертава този израз, който толкова дълго ще й служи за поука. „Четете поетите — пише по-нататък толерантният йезуит, — всички са религиозни. Не се страхувайте от философите; всички са безсилни срещу религията…“ Успокоената Аврора се провиква към неспокойната си душа: „Напред! Напред!“

Сега започва дълго бродене из света на мислите. Тя се качва в стаята си в десет часа и чете често пъти до три. Противоречията между великите умове я измъчват. Тя „се стреми да съгласува разноцветните светлини, които прелитат около нея, както в стаята й прелитат пламъчета от огнището и отражения от луната… Опиянена от поетична набожност, тя мисли отначало, че ще може лесно да отрече философите; но започва да ги обича и да вижда бога още по-велик, отколкото й се е струвал досега“. Вместо да затвърди, както се е надявала, нейното католичество, Шатобриан разкрива „бездната на изследванията“. Когато след „Духа на християнството“ прочита „Подражанието“ в издание, подарено й от майка Мери-Алиша, която е написала със своята обична, почитана ръка името на Аврора Дюпен, девойката се изплашва. Или Жерсон казва истината и тя трябва да се откаже от природата, семейството, разума; или между небето и земята ще трябва да предпочете земята. На това Шатобриан отговаря: „Само в красотата на света, природата и любовта ще намерите жизнени сили, за да прославяте бога…“ Жерсон съветва: „Да бъдем кал и прах“. „Подражанието“ заповядва да не изследваме нищо. „Духът на християнството“ — да изследваме всичко.

„Бях напълно объркана. Докато препусках с Колет, бях изцяло с Шатобриан. На лампено осветление бях изцяло с Жерсон и вечерта се укорявах за утринните мисли…“

Надделява Шатобриан, който призовава в подкрепа на християнството „магията на ума и вълненията на сърцето“. След него Аврора изучава Мабли, Лок, Кондийак, Монтескьо, Бекън, Босюе, Аристотел, Лайбниц, Паскал, Монтен, а от поетите Данте, Вергилий, Шекспир, и то съвсем без ред. Лайбниц й се струва най-велик от всички, защото никак не го разбира. Какво значение имат за нея монадите, предвечно установената хармония и още много други неразбираеми неща? Тя се чувствува укрепена във вярата си, като вижда, че и този велик ум се прекланя пред божията мъдрост: „Да се стараеш да обичаш бога, като го разбираш, и да се стараеш да го разбираш, като го обичаш; да се стараеш да вярваш това, което не разбираш, но да се стараеш да разбереш, за да повярваш по-силно — в това е целият Лайбниц…“ На Дешартр, който я запознава с философията, тя захвърля книгата в лицето: „Не ме измъчвайте, велики човече! Това е прекалено дълго. А пък аз бързам да обикна бога.“