Андре Мороа - Жорж Санд

Жажда за познания? Да, но преди всичко жажда за любов. По това време тя чете за пръв път Русо: Емил, верската изповед на савойския свещеник. Това е наистина просветление: тъкмо такава храна й е потребна. Този език я грабва като великолепна музика: „Сравнявах го с Моцарт; разбирах всичко!“ Тя има много общо с Русо — способност да се вълнува, копнеж за искреност, любов към природата. Той я научава, че трябва да живее съобразно с природата, да се подчинява на страстите и главно на любовта. От Русо се научава да говори с целомъдрени слова за сърдечните увлечения. Лайбниц и Русо, мъчният философ и обичният другар, остават завинаги нейни учители. За да я разберем добре, трябва да добавим и трети и да отбележим, че още по това време тя много чете Франклин. Забележително е, че почти еснафският оттенък на тази практическа мъдрост не само не я отблъсква, но й се харесва.

Католичка ли е все още? По-късно, когато пише историята на своя живот, тя ще отговори: „Това е защитата на една зряла жена, която е скъсала с църквата, но иска да се убеди, че е все пак вярна на младостта си.“ В 1821 година Аврора признава своята вярност към майка Алиша и абат дьо Премор. Но смята, че у Русо е намерила истинското християнство, което изисква пълно равенства и братство. Да обичаш и да се жертвуваш, това е, според нея, учението на Исус Христос. Тя вярва в бога; вярва в безсмъртието на душата, в провидението и най-вече в любовта. Но без сама да го съзнава ясно, е привърженица на иманентизма. Не вярва вече в един себелюбив, вездесъщ бог, който гледа от страна борбите на хората: „Предпочитам да мисля, че бог не съществува, отколкото да смятам, че е равнодушен.“ Тази измъчена душа става понякога безбожна за едно денонощие, никога за по-дълго, защото вижда навред божието присъствие:

„Ако всичко, и материята дори, е божествена; ако всичко, и човекът дори, е свръхчовешко, бог се намира навред, виждам го и го докосвам; чувствувам го неповторим, защото го обичам, защото всякога съм го познавала и усещала, защото той е и в мене, в съответствие с незначителността ми. От това аз не ставам божество, но изхождам от него и трябва да се върна към него.“

С една дума, тя се връща както по времето на tolle, lege към вярването за една свръхчовешка връзка между душата й и бога. Русо я очарова, защото дава „неизчерпаема храна в това вътрешно вълнение, за този непрестанен божествен възторг“.

Нека се опитаме да си представим тази девойка, пламенна и мечтателна, хлапашки волна и мистично набожна, когато препуска из ливадите, очарована от сменящите се гледки, от срещаните стада, от шепота на водата, която ромони под краката на коня, или вечер в стаята й, когато е запалила наръч съчки (защото си е все зиморничава), загледана през прозореца в големите неподвижни; борове и почти пълната луна, изгряла в ясното небе. Тя е забележителна личност. Поет, без да го съзнава, и философ по собствен стремеж, „измъчвана от въпроси за божественото“, жадуваща за геройски дела и саможертва. Под възглавницата си крие листове; защото е започнала вече да пише. Ето един портрет на Праведника: „Праведникът няма пол; може да бъде мъж или жена, според божията воля; но нравственият му закон е всякога един и същ, все едно дали е армейски генерал или майка и домакиня…“ Да запомним това желание за равенства между половете.

„Праведникът няма богатство, къща, роби. Прислужниците му са негови приятели, стига да заслужават това. Домът му принадлежи на всеки скитник, кесията и дрехите му на всички бедняци, времето и знанията му — на всички, които ги поискат… Праведникът е преди всичко искрен, а това изисква от него необикновена сила. Защото светът е само лъжа, коварство и суетност, измяна и предразсъдъци…“

И по-нататък: „Праведникът е горд, но не и суетен“. Това е твърде точен израз на съществото, което сама би желала да бъде. Горда? Несъмнено. Тя се чувствува силна, презира мнението на тълпата, открива с удоволствие в своята душа презрението на баща си към условностите, а в ума си — уверената разсъдливост на своята баба. Дешартр й проповядва благоразумие и й припомня евангелските думи: „Тежко на този, който предизвиква съблазън“ 26 26 Ев. от Лука, 17:1. . Напразно. Това, което за света е съблазън, казва тя, Христос не би нарекъл съблазън. Благоразумие? „Тъй като личната съвест е единствен съдия, аз се смятам съвършено свободна да пренебрегвам благоразумието, щом съм готова да понеса всички укори и преследвания, свързани с опасни и тежки задължения…“ Възпитана като момче, тя има мъжки стремежи; възпитана като християнка, се надява да стане праведник.