Андре Мороа - Жорж Санд

Януари, 1821: „Иполит замина, така че останахме съвсем сами. Скъсявам деня, като ставам късно, закусвам, понякога разговарям час-два с баба ми, прибирам се в стаята си и се занимавам с нещо — свиря на арфа, на китара, чета, грея се, не се отделям от камината… Преповтарям спомени в ума си, пиша върху пепелта с машата, слизам за обяд и докато баба играе карти с господин Дешартр, който е бил последователно възпитател на баща ми и на Иполит, аз се качвам отново в стаята си и започвам да записвам каквото ми хрумне в един зелен бележник, който вече е почти изписан…“

Разговорите с бабата стават нежни и сърдечни. Въпреки последиците от боледуването мадам Дюпен дьо Франкьой си е останала забележителна по образование, прямота и смелост в големите въпроси. В обикновения живот се проявява като дребнава жена и маркиза, но Аврора отминава тези прояви. Отношенията им са се изменили напълно. Сега внучката се държи майчински снизходително. А бабата вижда, че Аврора ще трябва скоро да се омъжи, и разговаря съвсем интимно с нея. Макар че е живяла в епоха с много леки нрави, тя не е имала никога любовник:

„Често признавах пред жените, които настояваха да си избера любовник, какво отвращение ми вдъхват неблагодарността, егоизмът и грубостта на мъжете. Те направо ми се смееха, когато говорех така, и ме уверяваха, че всички мъже не приличали на моя стар съпруг, а освен това умеели да ви накарат да простите недостатъците и пороците им… Когато ги слушах да изразяват такива вулгарни чувства, изпитвах унижение от това, че съм жена…

Не искам да кажа, че съм създадена от по-друга глина, отколкото останалите хора. Сега, когато не принадлежа вече към никакъв пол, мисля, че на времето съм била жена като всички, но просто не срещнах човек, в когото да се влюбя дотолкова, че това чувство да хвърли малко поезия в животинския живот…“

Тези разочаровани думи за „животинския живот“ не примиряват девойката с мисълта за омъжване. От разговорите между старите графини тя разбира, че е богата наследница, но не е удобна партия за младеж с добро бъдеще поради жалкото поведение на майката и многото извънбрачни деца в рода. Тези, които искат ръката й, не са млади: един петдесетгодишен генерал от империята с голям белег от сабя през лицето; някой си барон дьо Лаборд, четиридесетгодишен генерал, вдовец. За този генерал Лаборд един негов роднина пише на виконтеса дьо Монлеви, съседка на господарката на Ноан:

Мадам, казвате ми, че имате една отлична партия близо до вашето имение: госпожица Дюпен, която ще има, доколкото си спомням, двадесет до двадесет и пет хиляди франка рента… Моят братовчед господин барон дьо Лаборд има засега доход от осем-девет хиляди франка… Той е дал вече доказателства, че може да бъде добър съпруг и е превъзходен човек във всяко отношение. При все че е четиридесетгодишен, във външността му няма нищо, което би отблъснало една млада жена… Забравих да добавя, че няма деца от първия си брак…

Такава сделка би предизвикала отвращение у Аврора. В отговор мадам дьо Монлеви съобщава произхода и богатството на своята „малка съседка, плод на неподходящ брак“.

Аврора, която виждах няколко пъти тази година, е стройна брюнетка с приятно лице, умна, музикална, с добро образование: пее, свири на арфа и пиано, рисува, танцува, язди, ходи на лов, върши всичко с маниери на културно същество… Смята се, че има осемнадесет до двадесет хиляди годишна рента, която всеки миг може да мине в нейни ръце…

Този брак не става, както впрочем и никакъв друг. Аврора Дюпен не е в положението на повечето девойки от нейното време, които — измъчвани едновременно от пробуждане на чувствата, от желание да се измъкнат от робуване в семейството и от страх пред живота призовават пламенно чаровния принц, който ще ги освободи, господаря, който ще ги ръководи. Аврора властвува в Ноан; живее свободно и щастливо при баба си; все още мисли, че призванието й е да постъпи в монастир. Старият Дешартр, станал кмет на Ноан, я води на лов, съветва я да се облича в мъжки костюм, за да гони зайци, и тя върши всичко това с голям успех. В работнически комбинезон или в редингот и панталон тя се чувствува по-силна; придобива мъжественост. Освен това смята, че има по-голямо обаяние пред приятелките си.

Аврора Дюпен до Емилия дьо Вим, май 1821:

Ти не излизаш в дълъг мъжки редингот, с фуражка, с пушка на рамо, да обикаляш изораните ниви, за да нарушиш покоя на някой нещастен заек и често пъти да не намериш нищо, а да се върнеш от лов само с жалки врабчета, които чувствителната ми камериерка ще оплаква!… Не си се учила на хусарския занаят от Иполит, който на урок по езда, ако кажете, че ви е страх от коня, за да ви успокои, така го шибва с дългия камшик, че — както казва баба ми — животното може да тръгне на два крака…