Андре Мороа - Жорж Санд

„На първия етаж от небето надолу една нито кръгла, нито четвъртита стая, в която можеш да направиш шест крачки, при условие че са съвсем малки. В съседство е водосточната тръба, всяка нощ има котешки концерти. Леглото ми, без завеси, е на най-широкото място, с други думи, до стената… Като казвам без завеси, не е редно, да се оплаквам, защото нямам нужда от тях. Гредите и наклоненият покрив са точно над главата ми, така че всяка сутрин, като се измъквам от леглото, удрям челото си… Прозорецът, от четири малки стъкла, гледа към редица керемидени покриви… Казват, че тапетите в стаята ми са били някога жълти. Но какъвто и да е, цветът им е много интересен, защото е надраскан по всички посоки с имена, сентенции, стихове, глупости, размишления, дати, оставени от всички досегашни обитателки на тази стая. Която дойде след мене, ще има с какво да се забавлява, защото аз ще й оставя да разгадава по стените цели романи и поеми, както и интересни рисунки, издълбани с нож в камъка до прозореца ми, отвън…“

Много монахини си избират между девойките „дъщеря“, за която се грижат с майчинска обич. През втората година Аврора пожелава да бъде „осиновена“ от най-добрата, най-мила и най-умна монахиня, госпожа Мери Алиша. Майка Алиша е много красива. В големите й сини очи с черни ресници, „огледала на непорочност“, се отразява цялата й възвишена душа. Тя е изящна в своето расо с нагръдник, гласът й е прекрасен. Аврора се влюбва в нея като дъщеря и отива храбро да бъде „осиновена“. „Вас ли? — казва госпожа Алиша. — Вас, най-голямото дяволче в монастира?“ Пансионерката настоява: „Опитайте все пак. Кой знае? Може би ще се поправя, за да ви бъда приятна.“ Госпожа Алиша се решава. Аврора, която търси в тази прекрасна жена майка, каквато напразно е търсила у собствената си майка и дори у баба си, се привързва буйно и болезнено към госпожа Алиша. Приятелките й я намират съвсем променена. You are low spirited today, Dupin? What is the matter with you? 15 15 You are low spirited today, Dupin? What is the matter with you? — Унила сте днес, Дюпен. Какво ви е? — Б.пр. Всъщност тя има нужда да уважава някого, да го смята съвършен и да го боготвори като Коранбе. Това същество възприема сериозния и ведър образ на Мери Алиша.

Аврора започва да чете „Житиетата на светците“. Смелостта и стоицизмът на мъчениците отекват на някаква тайна струна в нея. В монастирския параклис има картина от Тициано, представляваща Христос на маслинената планина:

„Докато прелиствах «Житиетата на светците», аз поглеждах често към тази картина; беше през лятото, залязващото слънце не я осветяваше по време на вечернята, но съзерцаваната картина беше толкова необходима за погледа, колкото и за мисълта ми. Докато разглеждах несъзнателно тези величествени, неясни грамади, аз търсех смисъла в страданието на Христа, тайната на доброволното мъченичество и започнах да долавям, че то е по-велико и по-дълбоко, отколкото ми го бяха обяснявали; ставах безкрайно тъжна, почти съкрушена от непознато дотогава страдание и жал…“

Друга, не така хубава картина, представлява свети Августин под смокинята, а на чудния лъч са написани думите: tolle, lege 16 16 Tolle, lege (лат.) — вземи, чети. — Б.пр. , които синът на Моника дочува из листака.

Това tolle, lege заставя Аврора да прочете отново евангелието; но споменът за волтерианските насмешки е задръжка: „Аз оставах равнодушна, когато четях за агонията и смъртта на Исус“. Нима ще остане цял живот дяволче? Тя е петнадесетгодишна; неопитомената детска буйност се сменя у девойката с неопределена, сериозна очаквателност. Тя пристъпва тъжно по монастирските плочи и гледа как минават като призраци „набожните“, които отиват безшумно да излеят душата си в нозете на този бог на „любовта и покаянието“. Тогава й хрумва да ги погледне по-отблизо. Влиза в черквата, която има нощем поразителен чар. Средната й част се осветява само от малкото сребърно кандило на олтара. През широко отворен прозорец нахлува ухание на орлови нокти и ясмин.

„Една звезда, залутана в безкрая, беше като изписана в стъклото и сякаш внимателно ме наблюдаваше. Птички чуруликаха; покой, очарование, молитвен унес, тайнственост, каквито никога не си бях представяла… Цялото ми същество бе потресено; зави ми се свят… Чувам, че някакъв глас казва в ухото ми: tolle, lege… Поток от сълзи обля лицето ми. Усетих, че обиквам бога… Като че някаква преграда рухна между огнището на безграничната любов и дремещия в душата ми плам…“

Мистицизмът, пряко общение с божията воля, която чувствува в себе си — такава ще бъде всякога нейната религия. Във вярата, както и в любовта, жената „обича да натрупва като робиня в сърцето си вълните на любов, изпратена свише“ 17 17 Симон дьо Бовоар — „Вторият пол“, с. 508. . От този ден съпротивата на разума й се прекратява. „Щом сърцето бе завладяно, разумът бе прогонен решително, с някаква фанатична радост. Аз приемах всичко, повярвах във всичко без борба, без страдание, без съжаление, без неискрен срам. Да се изчервява човек за това, което боготвори? Как не!“