Андре Мороа - Жорж Санд

Империята върви към гибел; Мария-Аврора Саксонска не съжалява; но София-Виктория Делаборд е запазила към Наполеон предаността на старата му гвардия. Нов повод за спречквания между двете жени. Когато отива с баба си в Париж, Аврора вижда с радост в малкото жилище на майка си обстановката от своето детство, вазите с книжни цветя, мангалчето, гдето е изживяла първите си мечти. Но тези посещения стават нарядко; не й позволяват да си играе със сестра си Каролина. От това следват винаги разправии и плач. „Потърпи — казва майка й, — ще отворя моден магазин и ще те взема да ми помагаш.“ Тази невероятна мечта, в която София-Виктория сама не вярва, изпълва с възторг Аврора; тя започва да крие дребните си накити, за да ги продаде и да избяга. Наивното намерение е открито от госпожица Жули, камериерка на бабата; тази студена жена не обича детето: „Искате да се върнете в таванската стаичка ли?“ — казва презрително тя и предупреждава мадам Дюпен дьо Франкьой, получила по това време първия удар.

Настъпва тежка разправия. Старата дама кара внучката си да коленичи до леглото и започва да й разправя своя собствен живот, живота на сина си и най-после на снаха си, като разкрива някогашната и сегашната й безнравственост. Всичко е представено без милост и без снизхождение. За да бъде справедлива към майката на Аврора, тя би трябвало да спомене за „причините на нейните нещастия: самотата, бедността още от четиринадесетгодишна възраст; покварата на богатите развратници, които дебнат гладните момичета, за да петнят невинността; безмилостната строгост на общественото мнение“. Би трябвало да каже също, че Морис Дюпен е бил обичан вярно осем години. Но горката баба, вдъхновявана от своята ненавист и от това, което смята за свой дълг, си служи с гръмки фрази: София-Виктория е „загубена жена“, а Аврора „заслепено дете, което иска да се хвърли в бездната“.

Тези разкрития предизвикват бурни последици. Аврора изоставя учението, става непокорна. „Дете мое — казва бабата, — вие сте станала съвсем неразумна… Затова реших да ви дам в монастир и за тази цел ще отидем в Париж.“ Аврора е доволна: надява се, че в Париж ще вижда майка си, а в монастира ще започне нов живот. И влиза там без съжаление и недоволство.

Монастирът на английските августинки, британско религиозно братство, създадено в Париж по времето, когато Кромуел преследва католиците, постепенно превъзпитава пламенната и волна хлапачка, израснала в Ноан сред селския живот и семейните раздори. Когато пристига в Париж, тя се среща с майка си. Отива при тази „майчица“ с обичайния си възторг и със страстно желание да види у нея всички добродетели, които несправедливото общество й отрича. А намира една равнодушна жена, която си е създала нов, свободен живот и одобрява настаняването в монастира с изрази, които нараняват дълбоко девойката.

Решителна случка. В тези най-важни години от своето детство Аврора е привързана към своята лекомислена и очарователна майка с чувство, което нищо вече не ще замени. По-късно тя ще пише: „О, майко, защо не ме обичате, когато аз толкова много ви обичам?“ Ще свикне, защото й се налага, да живее без тази равнодушна майка, да не се съветва с нея, но никога няма да я отрече. Ще запази завинаги обич към нейната малко просташка веселост. Ако за Жорж Санд е приятно цял живот да възмущава „обществото“, ако при всяка революция тя дава право преди всичко на народа, то е, защото си припомня с обич таванското жилище на София-Виктория. Тя ще намира естествено разумни обяснения за нейното поведение, но страданието от това, че й е била отнета най-голямата любов в живота, не ще напусне сърцето й и дълго време ще определя поведението й към света.

На четиринадесет години тя е вече уморена да бъде „ябълка на раздора“ между две същества, които би желала еднакво да обича монастирът й се струва чуден оазис в жестокия свят. Пансионът е напълно английски; всички монахини са англичанки и Аврора придобива при тях навици, които запазва цял живот: да говори английски, да пие чай, дори да мисли понякога на английски. Монахините имат прекрасни, малко студени обноски. В предградието Сен Жермен ценят това заведение толкова, колкото и пансионите в Сакре Кьор или Абатството, така че Аврора се учи тук с девойки от висшата аристокрация. И малките, и големите носят рокли от тъмночервен шевиот; монастирът, напомнящ голямо село, е напълно скрит сред лозя и ясмини; освен двамата свещеници, абат дьо Вилел и абат дьо Премор, тук никога не стъпва мъж. Ето „обещанията“, съставени за ученичките от абат дьо Премор и преписани от Аврора Дюпен: