Андре Мороа - Жорж Санд

„Още тогава — казва тя — обикнах страстно и всякога съм обичала поезията на селския живот.“ Обича едрите волове с наведени чела и бавна стъпка, колите със сено, селските сборове и сватби, седенките, на които конопарят разказва старинни предания. Участвува във всички работи в стопанството, грижи се за агънцата, храни кокошките. Майка й я насърчава към това, играе с нея в малката й градинка, прави й водопадчета и пещери от раковини. Бабата се измъчва, като гледа как внучката й придобива „селски маниери“. Тя се е привързала към това момиче и предчувствува, че то ще стане много умно. Нарича я неволно Морис, а когато говори за нея, казва „син ми“. Така и майката, и бабата я приучват да съжалява, че не е момче: Аврора иска да закриля майка си; мадам Дюпен иска да възкреси сина си.

За да направи от внучка си достойна наследница на Ноан, мадам Дюпен дьо Франкьой иска да я изтръгне от „птичарския род“. Аврора знае, че старите графини я гледат критично. Една от тях, мадам дьо Пардайан, я нарича всякога „горкичкото“ и я съветва: „Бъди добра, защото ще има много да прощаваш“. Пред нея често се говори за тежкото бъдеще, което я очаква поради неравния брак на баща й. Бабата иска да я направи „мила, добре облечена, с изтънчени маниери“.

„Според баба ми, децата трябваше да се приучват от най-ранна възраст на грациозност, добра походка, изискан начин на сядане, поздравяване, вземане на ръкавиците, държане на вилица, подаване на вещ, за да могат тези навици да им станат втора природа. Майка ми намираше всичко това за много смешно и мисля, че беше права…“

Спречкване между двете жени възниква и по религиозните въпроси. Майката простодушно и горещо вярва в бога. Французойка от своята епоха, тя внася несъзнателно една романтична поезия в своите религиозни чувства. Бабата; жена от миналия век, приема отвлечената религия на философите. Тя изпитва — както казва сама — „голямо уважение към Исус Христос“; внук й Иполит отива на първо причастие, но при доброто старо кюре от Сен Шартие, абат дьо Монпейру, чиято вяра е чисто външна. Жадуваща за чудеса, Аврора се възхищава от пламенната вяра на майка си и се огорчава, когато баба й осмива от гледище на разума чудесата, които тя така много обича.

„С еднакво удоволствие четях древните еврейски и езически чудеса. Много бих искала да вярвам в тях. Но тъй като баба ми от време на време се опитваше кратко и сухо да ме вразуми, не можех истински да вярвам; а за така преживяното огорчение си отмъщавах, като в душата си не отричах нищо…“

Разривът между двете дами Дюпен е неизбежен. Бабата не иска да приема Каролина Делаборд, несъща сестра на Аврора, родена преди връзката с Морис; майката отказва да изостави това дете, което няма никого другиго на света. За София-Виктория е трудно да реши: „В Ноан ли Аврора ще бъде по-щастлива или при мене?“ Въпреки молбите на детето тя смята, че няма право да го лиши от блестящо възпитание и петнадесет хиляди франка годишен доход. Освен това всяка зима ще се виждат в Париж. За Аврора това е тежко изпитание: „Майка ми и баба ми разкъсваха на части сърцето ми“. Обичта към майката придобива у нея мъчителната сила на забранена любов. Тя се вижда предадена на една среда, която София-Виктория я е научила да презира. И много плаче.

Но след заминаването на майката Аврора се радва на пълна свобода в Ноан. Дешартр й преподава естествознание и латински; баба й създава от нея отлична музикантка и й вдъхва своята любов към литературата. Аврора чете „Илиадата“, „Освободеният Ерусалим“. Описва селския живот в съчинения, които са пръв признак за призванието й. Но и тя, като човечеството, търси преди всичко вяра, а никой не й я предлага. В книгите, които чете, тя среща Юпитер и Йехова. Но би желала да види друг, по-човечен бог. При все че са я водили на първо причастие, никога не й говорят за Христос. А тя има нужда да обича, да разбира. „Защо съм тук? Защо в Ноан? За какво е този свят? Защо има лоши хора? За какво са старите графини?“ Човек отправя въпросите си към световния екран, който ги отразява във вид на митове. Детето има нужда да чувствува опората на някаква свръхестествена сила. И Аврора си създава собствен бог, олицетворение на кротостта и добрината, и го нарича Коранбе. Издига му в един гъст храсталак олтар от мъх и раковини и отива там не да принася в жертва, а да пуска на свобода птички и бръмбари. Само че за да ги пусне на свобода, трябва най-напред да ги улови, значи да им причини страдание. Така и коранбейството, като всички религии, има свои тайнства.