Андре Мороа - Жорж Санд

В 1804 година София-Виктория отива при капитан Дюпен в булонския лагер. Тя е бременна и когато наближава да роди, пожелава да се върне в Париж. Морис я придружава и на 5 юни 1804 година те сключват тайно брак във второ районно кметство, за да узаконят бъдещото си дете. Младоженката тръпне, от щастие; отдавна е желала този брак, но не е допускала, че е възможен. До последния момент предлага да се откажат от него, защото вижда, че любовникът й, потиснат от угризения и страх, не смее да съобщи на майка си. След церемонията Морис заминава незабавно за Ноан „с надежда да признае всичко“. Но не успява: още при първите думи мадам Дюпен се разплаква и му казва „с нежно коварство“: „Ти обичаш една жена повече от мене, значи не ме обичаш вече!… Защо не умрях като толкова хора през деветдесет и трета година! Така нямаше да имам никога съперница в сърцето ти!“ И Морис премълчава тайната си.

На 1 юли 1804, година първа от империята, когато танцува в прекрасна розова рокля контрданс, импровизиран от Морис на цигулка от Кремона, София-Виктория чувствува изведнъж, че й става зле и минава в съседната стая. След миг сестра й Люси си провиква: „Елате по-скоро, Морис! Имате дъщеря! — Ще я наречем Аврора — казва той — като майка ми, която не е тук, за да я благослови, но ще я благослови един ден.“ Леля Люси, опитна жена, заявява: „Тя се роди с музика и в розово; ще бъде щастлива.“

Всичко на този свят се узнава. Мадам Дюпен дьо Франкьой научава за брака, опитва се да го обяви за недействителен и се сблъсква този път о твърдата воля на сина, който й казва точно в стила на Русо: „Не ме упреквай, че съм такъв, какъвто си ме създала.“ А София-Виктория не смята, че е омъжена, щом не е венчана църковно. Затова не мисли, че е съучастница в бунта срещу свекървата, и не разбира защо тази „надменна знатна дама“ се сърди и на нея. Трябва да признаем, че упорството на мадам Дюпен дьо Франкьой след сключването на брака изглежда неуместно и жестоко. Но дълбоко привързана към този единствен син, за когото е мечтала блестящо бъдеще, тя не може да понася мисълта, че той се е оженил за „някаква уличница“, и живее в таван. Не му позволява да й говори за жена си и отказва да я приеме. Налага се да прибягнат до сцена, достойна за Грьоз 8 8 Грьоз (Жан-Батист) — френски художник (1725–1805). — Б.пр. , за да сложат с хитрост внучката на коленете й. Тя познава веднага тъмните, кротки очи на Кьонигсмарките. И е победена. „Горкото дете! То съвсем не е виновно! Кой го донесе? — Лично господин синът ви, мадам; той е долу.“ Морис се качва през четири стъпала и прегръща разплакан майка си; разнежването е политично: то позволява да признаем грешката си, без да станем смешни.

След някое време се извършва църковен брак, на който присъствува и мадам Дюпен. Но отношенията между нея и снахата остават хладни. Най-доброто у София-Виктория е гордостта й: „Като се чувствува плебейка от глава до пети, тя се смята в същото време по-благородна от всички земни патриции и аристократи.“ Ненавиждаща всякакви интриги, тя се държи така затворено, че не дава повод дори за студенина. Щастлива е само в своя дом, а съпругът й споделя в това отношение нейните чувства. „От тях съм наследила — казва Санд — скритото саможивство, поради което хората ми се струваха всякога непоносими, а моят Home 9 9 Home (англ.) — дом. — Б.пр. — необходим…“ От тях тя е наследила и ужаса от обществото, чиито предразсъдъци им са донесли, толкова нещастия.

„Когато майка ми заминава за Италия, мене ме отбиват и предават на една жена в Шайо. У тази добра жена прекарахме с Клотилда до две-тригодишна възраст. В неделен ден ни водеха в Париж, на магаре, в отделни кошници, заедно със зелките и морковите, които носеха за продан на пазара…“

Клотилда Марешал е братовчедка на малката Аврора Дюпен, дъщеря на леля й Люси. Тъй като бащиният род отказва да приеме Аврора, до четиригодишна възраст тя познава само рода на майка си и се привързва към него. Баща й, войник на империята, е за детето блестящо видение в сърма, което идва да го целуне между два похода. Много по-късно, когато вече може да чете писмата на Морис Дюпен, тя разбира колко много прилича на него. И тогава открива с радост в този изгубен баща художника, воина и бунтаря, който смята патрицианството за химера, а бедността за полезна поука; и се гордее, че прилича на него: „Аз съм едно навярно слабо, но все пак твърде точно негово отражение… Ако бях момче и бях живяла двадесет години по-рано, зная и чувствувам, че всякога бих постъпвала като баща си.“