Андре Мороа - Жорж Санд

Що се отнася до майката, Аврора е буквално влюбена в нея още от най-ранно детство. София-Виктория има рязък език и тежка ръка, но чарът, веселостта и вродената поетичност изкупват всичко. Макар и необразована, тя притежава „вълшебен ключ“ да отваря съзнанието на дъщеричката си за своя примитивен, но дълбок усет към красотата… „Ето нещо хубаво, гледай!“ — казва тя и никога не се мами със своя вкус на парижка гризетка. По цял ден готви, плете, шие в своя тавански дом на улица „Гранж-Бателиер“. Настанява Аврора между четири стола върху закрит мангал без огън и й дава да гледа книжки с митологични и евангелски картинки. Обяснява й ги простичко и остроумно; разказва й приказки, учи я да декламира басни, а вечер да повтаря молитви. Аврора лесно се залисва. Тя може да седи с часове на мангала като на трикрако столче и зяпнала, ококорила очи, да слуша приказка или някой съсед, който свири на флейта в съседна мансарда. И си припомня всякога с тъга този живот, изпълнен с обич, очарование и бедност.

През 1808 година полковник Дюпен е адютант на Мюра в Мадрид. Примирил се е с Наполеон; все още упреква императора, че проявява към ласкателите слабост, недостойна за велик човек; но въпреки всичко го обича. „Никак не се боя от него — казва полковник Дюпен — и тъкмо по това разбирам, че той струва повече, отколкото иска да се представи.“ Ревнива до безумие, София-Виктория се страхува от ухажванията на испанските красавици, и макар че е бременна в осми месец, отива с Аврора при мъжа си. Тежко пътуване във враждебна страна. Аврора помни от него само двореца Годоа в Мадрид и детската адютантска униформа, в която я обличат, за удоволствие на Мюра.

Морис Дюпен до майка си. Мадрид, 12 юни 1808:

София роди тази сутрин едно едро момченце… Аврора е много добре. Ще натоваря всички в току-що купената карета и ще тръгнем за Ноан… Тази мисъл, скъпа майчице, ме изпълва с радост…

Той очаква невероятно щастие от тази първа среща в родния дом на всички близки и обичани от него същества. Но връщането е тежко. Каретата минава през бойни полета с неприбрани трупове; децата гладуват, разболяват се от треска, в мръсните ханища хващат краста и въшки. Неподвижна, пламнала от треска, Аврора идва в съзнание едва когато влизат в двора в Ноан. Посреща я баба й, която тя почти не познава; детето разглежда учудено бяло-розовото лице, къдравата руса перука и шапчицата с дантелена кокарда. Властна и сърдечна, мадам Дюпен дьо Франкьой изпраща снаха си да си почине, а Аврора отнася в своята стая и я слага на леглото си. То има формата на катафалка с кичури пера на четирите ъгъла и дантелени възглавници. Малката, не видяла никога такива хубави неща, мисли, че е попаднала в рая.

Бабата изчиства децата от въшките и мръсотията; Дешартр, в къси панталони и дълги бели чорапи, ги подлага на лекарски преглед. Аврора се възстановява скоро, но малкият умира. Само след няколко дни Морис, довел от Испания един прекрасен, но буен кон, Леонардо, се пребива една нощ на излизане от Ла Шатр, като се препъва и пада върху купчина камъни. Ужасно нещастие! Така случаят принуждава две жени, съвършено различни по рождение и навици, да живеят заедно: „Едната (бабата) светла, руса, сериозна, спокойна и важна, със свободно и покровителствено държане на знатна дама; другата (майката) тъмнокоса, бледа, страстна, стеснителна и плаха пред хора от висшето общество, но винаги готова да избухне; ревнива, пламенна, слаба и гневлива, едновременно лоша и добра…“

Бабата наблюдава с любопитство майката и се пита защо синът толкова много я е обичал. Но скоро разбира. София-Виктория е родена артистка, способна да напише едно прелестно, неграмотно писмо, да пее правилно, без да е учила солфеж, да рисува, без да знае никакви правила; тя е и вълшебница, която умее да шие прекрасни рокли, да прави шапки, да поправя разстроения клавесин. „Заемаше се с всичко и успяваше във всичко… Но изпитваше ужас към неща, които не служат за нищо, и казваше тихичко, че те са развлечения за стара графиня…“ Тя умее блестящо да критикува, с дръзкия език на парижки хлапак и можем лесно да си представим какво удоволствие изпитва дъщеря й Аврора от тези „хапливи и живописни изрази“.

Докато са далеко една от друга, майката и бабата не се обичат; когато трябва да заживеят заедно, неволно започват да се харесват, защото и двете имат огромен чар. При спречквания Аврора взема страната на майка си, при все че тя й се кара и я бие. От баба си не би търпяла нито една стотна от тази суровост. Тя чувствува, че „старите Графини“, които живеят в съседство, се отнасят с презрение към майка й и изпитва мъжествено желание да я защити. Като вижда отчаянието, в което младата вдовица е изпаднала след смъртта на съпруга си, детето се опитва да я утеши с безумната си любов. Скоро Аврора се научава да чете и потъва в приказките на Перо и мадам д’Оноа. Нейни другарки по игра са несъщият й брат Иполит Шатирон, детето от „къщичката“, едро, намусено, но забавно момче, което твърди, че в по-раншен живот е било куче, затова е грубо и сега; и селските деца Урсула, Пиеро, Розета, Силвен. Тя тича волно с тях из прекрасния парк и обиква земята с дълбока любов, която запазва през целия си живот.