Андре Мороа - Жорж Санд

Тъй като е човек на крайностите, тя взема това приемане на вярата за призвание и решава да постъпи в монастир. Но мечтае — напълно според нрава си — да постъпи като послушница, натоварена с най-низшите задължения: да мете класните стаи, да превързва болните. Ако у Аврора Дюпен има зачатки не само на грешница, но и на светица, светицата е домакиня. „Между тенджерите ходи господ“ — казвала света Тереза. „Аз ще стана — мисли Аврора — капнала от умора слугиня, ще мета гробището, ще изнасям сметта, ще върша, каквото ми кажат… при условие, че само бог ще знае мъченичеството ми и само неговата любов ще ми бъде награда…“

Изповедникът й, абат дьо Премор, мъдър стар йезуит, проповядва възвишен и здрав морал. Той се трогва, когато тя отива при него за обща изповед и помирение с небето, но не насърчава младата покаяница към мистицизъм, в който човек се слива с бога. Благоразумният абат не желае да се унасяме дотолкова в предварителни мечти за един по-добър свят, та да забравим задължението да се държим добре в този. „Ако не беше той — ще пише Санд на петдесет години, — уверена съм, че сега щях да бъда или луда, или монахиня.“ Защото набожността на девойката се превръща в страст. „Това цялостно отъждествяване с бога аз възприемах като чудо. Буквално изгарях, като света Тереза; не спях вече, не се хранех, ходех, без да усещам движението на тялото си…“ Абат дьо Премор я укорява, загдето се топи като свещ в своя всеотдаен мистицизъм, вместо да изпълнява човешките си задължения. „Вие сте станали тъжна, мрачна, прехласната — казва й той. — Вашите приятелки не могат да ви познаят вече… Внимавайте, ако продължавате така, ще ги накарате да намразят благочестието и да се страхуват от него… Баба ви пише, че създаваме от вас фанатичка… Без сама да съзнавате, във вашето болезнено външно смирение се крие много гордост. За наказание ви налагам да се върнете към невинните игри и забавления, присъщи на вашата възраст…“

Тя се подчинява. Мислите й се успокояват. След шест месеца измъчване и мечтания тя слиза отново на земята, съчинява комедии, играе в тях, възстановява по памет „Еснафът благородник“, който е чела в Ноан, става вдъхновителка на всички развлечения в монастира и любимка на всички — монахини и съученички, но запазва в душата си своето религиозно влечение, и както казва по-късно, сигурно би станала монахиня, ако баба й, много отслабнала и разтревожена от религиозния захлас на внучката си, не я бе повикала в Ноан: „Трябва колкото е възможно по-скоро да те омъжа, моето момиче, защото си отивам“. Старата дама смята смъртта си за предстояща и говори за нея с философско спокойствие; но заявява, че ще умре отчаяна, ако остави Аврора без защита срещу настойничеството на недостойната майка. И девойката трябва да напусне монастира, който е за нея рай.

Тя се връща със страх в мирския живот, решена да потърси отново подслон в някой монастир, щом разбере, че ще може да стори това, без да постави в опасност живота на баба си. На английския монастир Аврора дължи големи и щастливи промени. От благородната учтивост на монахините, от уроците на учителя по добро държане тя придобива очарователни обноски, които ще придават цял живот изисканост и на най-чудноватите й волности. Придобива най-вече усет за сериозност и задълбочаване. Баба й е украсила вече ума й с изяществото на XVIII век; Ноан й е показал поезията в природата; новата й вяра я научава да обича другите, не само себе си. „Възторжената набожност упражнява възвишено въздействие, защото напълно убива в душата ни самолюбието и дори ако в известно отношение я притъпява, то поне я пречиства от много дребнавости и недостойни грижи…“ Както някои английски поети, които са чели непрестанно стария завет, му дължат ориенталския облик на своята образност, така и Аврора Дюпен ще пресъздаде несъзнателно в прозата си сериозната доброта на госпожа Алиша и възвишената простота на евангелието.

След като Аврора напуска монастира, бабата и внучката прекарват няколко дни в Париж. Аврора се ужасява от принудително омъжване. И на нея ли, като на Молиеровите героини, ще представят някое старче и ще й кажат: „Ако не кажете да, моето момиче, значи да ме убиете!“ Но скоро се успокоява в това отношение. Една стара приятелка на баба й, мадам дьо Понкаре, има в запас една „партия“. Аврора намира, че кандидатът е грозен, без да го погледне; мадам дьо Понкаре я нарича глупачка и твърди, че кандидатът е красив. Но не става вече дума за него. Госпожица Жули скоро опакова багажа за Ноан и Аврора чува как баба й казва: „Толкова е млада! Ще трябва да й дадем една година отсрочка.“