Андре Мороа - Жорж Санд

— Какво да правя? Жулиета ми се харесва.

Адам се възмущава и вика:

— А, не може! Да ги нямаме такива!

Всички прихваме да се смеем. Възхитената мадам Санд заявява, че Адам се е хванал в уловката и това е един от големите успехи на Морис…

Семейство Адам открива, че Санд се проявява такава, каквато е, само в Ноан. „Отдалечавам се оттук само поради скитническите си вкусове“ — казва със смях тя. С все по-голямо удоволствие мисли, че нейните „кавалкади“ са били случайни изплъзвания от единствения живот, който е обичала. Гости на Ноан по това време са Дюма син (който се е оженил през 1864 година за зеленооката княгиня); Готие — добрият Тео, помислил при първото си посещение, че Жорж е зле настроена към него, защото го гледа, без да продума; Флобер, когото са убедили с голяма мъка да пътува; той дразни мадам Адам, като я уверява, че бъдещата република ще бъде тържество на завистта и глупостта; Тургенев, доведен от Полина Виардо. Санд е във възторг от романите му („Той се учудва, когато му казват, че е велик художник и велик поет“); един ден идва дори цялата трупа от „Одеон“, да гастролира с „Комичен роман“, с песни, смехове и шампанско, до три часа сутринта.

Програмата на дните е неизменна. Санд до Флобер: „Всеки ден се потапям до брадичката в реката и възстановявам напълно силите си в това студено сенчесто поточе, което обожавам, гдето съм прекарала толкова часове от живота си да се освежавам след прекалено дълги беседи насаме с мастилницата…“ Лятно време къпане в тази рекичка, всякога хладна, защото е засенчена. В дванадесет часа общ обяд, после разходка из парка, разглеждане на цветята, работа или уроци с Аврора; Санд намира време да дава уроци по свирене с тръба и тръбача от пожарната команда.

Жорж Санд до Жулиета Адам, 10 януари 1869:

Ето ви занимание! Но колко добре владея вече занаята! Събуждане, утринна проверка, сбор, тревога, маршируване, сбор, ускорена маршировка, обикновен ход и така нататък… Използуват скучая да дам елементарни понятия по музика на момчето, което е мелничар и неграмотно; но е умно, ще се научи…

В шест часа вечеря. След нова разходка в градината се прибират в синия салон, гдето Санд свири на пианото класици, испански мелодии или стари берийски песни. Децата се качват да спят; всички се събират около масата. Санд реди пасианси или крои рокли за внучките си; Морис рисува карикатури; други играят на карти или домино; понякога някой чете на глас. Флобер, Тургенев, самата Санд проверяват пред тази публика свои още неиздадени трудове. Но най-често се шегуват, смеят се като деца. При все че сама мълчи, Жорж Санд обича този шум около себе си; „Веселието — казва тя — е най-добрата хигиена за тялото и духа“. И тя желае това веселие да е henaurme 160 160 Henaurme — пародия на enorme (фр.) — огромно. — Б.пр. , както казва приятелят й Флобер. Шестдесетте години не са я излекували от вкуса към шегите. С помощта на Морис тя внася един петел в дървения сандък в стаята на семейство Адам и нещастният Едмон не може да мигне. Жулиета си отмъщава, като подкупва звънаря гробар да звъни с все сила за вечерня и да разбуди всички в къщи. Флобер се муси. Както може да се предположи, той е „непоносим в марионетния театър, защото критикува всичко и не приема глупостите“. Като приятелско наказание Санд му посвещава „Търкалящият се камък“, като превръща ноанските марионетки в герои на роман.

Защото тя все още пише романи, макар да не вярва много в тях. „Но човек свиква да ги смята за бойно задължение и тръгва към огъня, без да се запитва ще го убият ли или ще го ранят… Вървя напред, тъпа като зелка и търпелива като бериец…“ Всяка нощ, след като гостите са си легнали, тя изпълва двадесет листа с твърдия си почерк. Не преписва никога, поправя съвсем малко: „Пиша, както човек копае в градината“ — казва тя. Не е много хубаво, но „старият запасен трубадур пее от време на време някой мъничък романс на луната, без много да се грижи хубаво ли или лошо пее, стига само да изпълни песента, която му се върти в главата…“ Тя си е останала олицетворение на скромността. Това, което истински я възхищава, не са собствените й творби, а „Сантиментално възпитание“. Отчаяна е, когато неприязнени статии огорчават Флобер. Хората нямат представа, казва тя, за артистичната почтеност на Флобер, за добросъвестната му работа; но прави една хитра уговорка: „Той не знае поет ли е или реалист и тъй като е и едното, и другото, се чувствува неудобно.“

Такъв верен критичен усет прозира и в писмата, които изпраща по това време на младия писател Иполит Тен, когото е срещнала на вечерите у Маньи: „Вие дадохте на Балзак истинското място, което не бе получил приживе. Големи умове го отричаха и той страдаше от това. Колко пъти съм му казвала: «Бъдете спокоен! Ще си останете на върха!»“ И когато Тен и изпраща „Тома Грендорж“, тя хвали умната творба и даровития автор, но прави уговорки.