Андре Мороа - Жорж Санд

Жорж Санд до Тен, 17 октомври 1867:

Не ми харесва фикцията, която е рамка за размишленията на господин Грендорж. Не ми харесва името му, педикюрът му, не харесвам соленото свинско, мазнините, а най-вече танцувачката му. Всичко това ми се струва допълнително, изкуствено прибавено, с английски, тоест чудноват и невесел хумор. Френският ум обича правдоподобните неща. Логично мислещият Молиер е негов изразител за всички времена. „Тристрам Шенди“ ни учудва, без да ни забавлява много, и ние харесваме истински само сантименталната, красива страна на творбата. Човек не разбира защо господин Грендорж, първокласен художник, тънък критик, изискан човек на изкуството, е обсипан с чудачества и смешни страни, още по-малко защо е порочен. Авторът е имал някакво намерение; то не се долавя; загадката огорчава или дразни…

Една напълно френска, великолепно изказана преценка.

Що се отнася до дамата от Ноан, тя избира своите теми около себе си. Сюжет за „Госпожица Меркем“ й дава животът на дъщеря й Соланж. Тя я рисува под името Ернеста Блосе, „надменен, своенравен характер, склонен към противоречия, понякога странен, понякога практичен, но способен да извлече всички изгоди от своето положение“. Както Соланж е развалила годежа си с берийския дворянин Фернан дьо Прео, за да се омъжи за Клезенже, така и Ернеста разваля годежа си с дребния благородник господин дьо ла Тороне, за да се омъжи за Монроже. Изглежда че след двадесет и една година Санд се връща към отдавнашни писма, които е запазила или са й били върнати. Соланж си остава грижа за майката. Красива четиридесетгодишна жена, тя има богати любовници с добро име и получава от тях значителни издръжки; но това не й пречи да взема пари от баща си и майка си.

Всички равносметки са направени, всички страсти са угаснали, Жорж е щастлива: „Ще оплаквам ли развалините на Палмир? Не, ще мине, както казва Ламбер. Нещастието на моите съвременници е, че желаят да се върнат към миналото. Но човек не се връща; и той отминава; като водата, която ромони и тече; а не е ли текъл и ромонил достатъчно, когато е отразявал, обичал и възпявал прекрасни неща? Би се отегчил да продължава, би се страхувал да започне отново. Всеки остарява сам, тъжен и примирен, но спокоен, все по-спокоен!…“ Тя се чувствува великолепно; загоряла е от слънцето като тухла; все още може да ходи по цял ден и на връщане да се окъпе в ледните води на Ендр.

Жорж Санд до Жозеф Десауер, 5 юли 1868:

Днес навърших шестдесет и четири лета. Не съм усетила още товара на годините. Все толкова работя, все толкова ходя, все така добре спя. Зрението ми е уморено; но толкова отдавна нося очила, че трябва само да им сменя диоптрите. Когато не ще мога вече да действувам, надявам се да съм загубила и желанието за дейност. Пък и хората се боят от напредналата възраст, сякаш са сигурни, че ще я достигнат. Не мислят за керемидата, която може да падне от покрива. Най-добре е да сме всякога готови и да се радваме на старостта повече, отколкото на младостта. Толкова време губим и така пропиляваме живота си на двадесет години! Зимните ни дни се смятат двойни: това ни е възнаграждението…

С течение на годините челният взвод все повече оредява. През 1869 година умира Сент Бьов, първият й духовен наставник. Към края на живота си той отвращава Флобер с възхвалите си към Наполеон III: „Да, на мене! Ще хвали Баденге 161 161 Прякор на Наполеон III, по името на дърводелеца, който уж му дал дрехите си, за да избяга от крепостта Ам. — Б.пр. ! И при това насаме!“

Гюстав Флобер до Жорж Санд, 14 октомври 1869:

Ще се видим в събота на погребението на бедния Сент Бьов. Оредява малката ни група! Изчезват редките корабокрушенци от сала на Медуза!… — 29 юни 1870: Бяхме седем души, когато започнахме вечерите у Маньи, а останахме вече трима: аз, Тео и Едмон дьо Гонкур! От осемнадесет месеца насам си отидоха един след друг: Гаварни, Буйе, Сент Бьов, Жул дьо Гонкур и колцина още!…

Казимир е още жив. Жена му продължава да го следи отдалеко и предупреждава Соланж и Морис за опасността баща им да направи завещание в полза на извънбрачната си дъщеря, която може да им отнеме Гийери. Подтиквани от нея, двамата завеждат дело срещу баща си във връзка с тълкуване завещанието на баронеса Дюдеван. Жорж Санд води преговорите с „пристрастието на майка, хитростта на жена и ловкостта на юрист“. Тази постъпка огорчава Казимир, подкопава съня и здравето му. Той не е имал никога сили да се бори с Аврора. Заставят го да продаде Гийери. От получената сума запазва за себе си сто четиридесет и девет хиляди франка; Морис и Соланж си поделят остатъка (сто и тридесет хиляди). Казимир се оттегля в село Барбаст, на шест километра от Гийери, гдето умира на 8 март 1871 година. Нещастията са засегнали разума му; през май 1869 година той изпраща до императора чудновато писмо, с което „барон Дюдеван, бивш офицер от първата империя“ иска да бъде награден с Почетния легион: