Андре Мороа - Жорж Санд

На всичко отгоре! Тази допълнителна беда й се вижда по-скоро безсмислена, отколкото страшна. Жорж Санд би разбрала война за освобождението на Италия, но между Франция и Прусия „в този момент съществува само въпрос на самолюбие — да се разбере чия пушка е по-добра“. Плошу, голям шовинист, й пише от Париж, че народът „реве от възторг“. Тя отговаря тъжно: „Не е така в провинцията. Хората са съкрушени; виждат само една игра на владетелите…“ На Флобер: „Намирам тази война позорна… Мълбъръ тръгва на война… Какъв урок за народите, които искат абсолютна монархия!“

Началото на август е ужасно. Никаква вест от армията. Това мрачно очакване става тревожно. Вестниците са с вързани уста и не казват нищо. Жорж Санд наблюдава яростта на селяните против императора: „Няма човек, който да не казва: Ще му запратим в главата първия си куршум! Няма да го направят; ще бъдат много добри войници… но това недоверие, тази ненавист, това решение да го накажат при бъдещото гласуване!“ На Жулиета Адам: „Трябва да изгоним едновременно и прусаците и империите.“ Морис би желал да постъпи във войската, но навсякъде владее безредие. „На оръжие! А къде е оръжието?“ Липсват пушки, храни, всичко. „Трима прусаци могат да завземат Ла Шатр; нищо не е предвидено срещу възможно нашествие.“

Към края на август започват да проникват известия за катастрофата. Дневник на Жорж Санд, 4 септември 1870: „Най-после официална телеграма. Зло-кобна!… Единствена утеха: императорът е взет в плен. Но нещастните войници! Колко трябва да са избитите, щом четиридесет хиляди са се предали… Това е краят на империята, но при какви, условия…“ 5 септември 1870: „Морис ме събужда с новината, че в Париж е провъзгласена република, без да пукне пушка; огромен факт, единствен в историята на народите… Бог да пази Франция! Тя стана отново достойна за неговия взор…“ На Едмон Плошу: „И все пак, да живее републиката!…“

През септември в Ноан върлува епидемия от вариола. Трябва да отдалечат девойчетата. Цялото семейство заминава за Крьоз. Лоло и Титит играят на прусаци с пушки от тръстика. По селските площади момчетата се обучават с тояги. Жорж страда и като французойка, и като миролюбка. Германците й вдъхват тъжна изненада: „Пристигат студени и сурови като снежна буря, неумолими в своето пристрастие, жестоки, ако потрябва, при все че в обикновения живот са най-кротки хора. Изобщо не мислят, не е време за мислене; размишленията, състраданието, угризенията ги чакат в къщи. В похода са несъзнателни и ужасни бойни машини…“ И Санд, като Жул Фавр, желае мир, но не позорен мир.

Когато се връща в Ноан, узнава, че два балона, наименувани Арман Барбес и Жорж Санд, са излетели от обсадения Париж. Барбес оставя в Тур младия депутат Леон Гамбета, известен със своето красноречие; той поддържа, че Франция може все още да бъде въоръжена и да спечели войната. Жорж не вярва в това: „Нашите диктатори от Тур се самозаблуждават с опасен оптимизъм.“ Импровизираните армии на Гамбета не вдъхват доверие на селското благоразумие на мадам Санд. Тя мечтае за истинска република, узаконена с избори, но се ужасява от продължителната диктатура, която дори военните успехи не биха оправдали. Дневник на Жорж Санд, 7 декември 1870: „Нищо не разбирам, просто да полудееш. Затворени в самотата си, ние сме като пътници в кораб, блъскан от противоположни ветрове, който не може да мръдне…“ — 11 декември 1870: „Правителството напуска Тур за Бордо. Гамбета отива при лоарската армия. Лично ли смята да я командува? Или трябва да бъде консулът Бонапарт, или рискува всичко, за да загуби всичко. Навлезе вече в петото действие. Трябва да сполучи или да загине… Аз продължавам да работя и дори с растящо увлечение от приближаването на опасността. Като че бързам да завърша някаква задача, за да умра със задоволството, че съм работила докрай…“

Привържениците на отделните партии се сблъскват в разгара на войната. Червените заплашват в Париж. Санд, която има между тях отдавнашни приятели, като Феликс Пиа, професионален революционер от 1830 година насам, не се страхува от тях. Повече се бои от монархистите, бонапартистите или от диктатура. Чистките на Гамбета я възмущават: „Виждам със съжаление, че смяната на чиновниците и съдиите взема колосални размери“. Особено незаконно и вредно й се струва желанието да се мине без избори. Крайните от Париж, както и правителството от Бордо, твърдят, че се опират на „дейни малцинства“. Тя забравя, че сама е поддържала тази теза в 1848 година и я осъжда: „Презрението към масите — ето кое е престъпно в настоящия момент“. Когато бомбардировката на Париж става опасна за приятелите й Жулиета Адам, Едмон Плошу, Южен и Естер Ламбер, Едуард Родриг, — тя беснее срещу Гамбета: „Гибелна грешка беше да се вярва, че храбростта е достатъчна там, гдето е необходим дълбок усет за практическия живот… Бедна Франция! Трябва все пак да си отвориш очите и да спасиш, каквото е останало от тебе!“ Тя смята Гамбета за честен и убеден, но съжалява, че е напълно лишен от здрав разум: „Голямо нещастие е да се мислиш годен за неимоверна задача…“ Осъжда речите, завършващи с припев на химн: „И така, търпение! Смелост! Дисциплина!“ „Като завърши с много удивителни телеграмите си, господин Гамбета мисли, че е спасил родината.“