Андре Мороа - Жорж Санд

Мисля, че е дошло време да се обърна към сърцето на ваше величество, за да получа почетната награда, която смятам, че съм заслужил. В залеза на моите дни мечтая за кръста на Почетния легион. Това е последното благоволение, за което се обръщам към императорското ви великодушие. Като искам тази награда, аз се опирам не само на заслугите си от 1815 година насам към страната и към установената власт, заслуги, съвсем не блестящи и може би незначителни, но и на големите заслуги на баща ми от 1792 година до завръщането от Елба. Нещо повече, позволявам си да се позова и на семейните нещастия, които принадлежат на историята. Женен за Люсила Дюпен, известна в литературните среди под името Жорж Санд, аз бях жестоко засегнат в моите чувства на съпруг и баща и съм убеден, че заслужавам съчувствено внимание от всички, проследили мрачните събития, отбелязали този дял от съществуването ми…

Наполеон III не смята, че съпружеските несполуки, дори когато са исторически, заслужават кръста на Почетния легион, но навярно е намерил писмото за забавно и го е показвал, защото е било намерено на бюрото му след абдикацията в 1870 година.

На Жорж и през ум не й минава да съжалява Казимир. След толкова преживени несгоди, тя се радва на могъща, почитана, победоносна старост. Като гледат нейния живот, приятелите й си припомнят как е описвала старостта на една от своите безразсъдни някогашни героини, Метела: „Все още се възхищаваха от нея в една възраст, когато любовта не е уместна, а в почитта, с която я поздравяваха, заобиколена от очарователните деца на Сара, се чувствуваше вълнението, пробуждано в душата пред чисто, хармонично, спокойно небе, току-що напуснато от слънцето…“ Един ден тя отваря албума си Sketches and hints 162 162 Sketches and hints (англ.) — скици и бележки. — Б.пр. с романтична подвързия, гдето по времето на Мюсе и Мишел е запечатала толкова пламенни чувства. Но се изненадва от съществото, което е била, и не го одобрява.

Септември 1868:

Препрочитам случайно всичко това. Бях влюбена в тази книга, исках да пиша прекрасни неща в нея. Но съм писала само глупости. Всичко това ми се струва днес превзето. А при това мислех, че съм съвсем искрена. Мислех, че давам кратка преценка за себе си. Може ли човек сам да се прецени? Може ли да се опознае? Може ли да бъде някой? Не зная вече. Струва ми се, че всеки ден се меним и след няколко години ставаме съвършено ново същество. Колкото и да ровя в себе си, не мога да намеря вече нищо от онази разтревожена, неспокойна личност, недоволна от себе си, раздразнена от другите. Сигурно съм мечтаела за величие. Такава беше модата на времето, всеки искаше да бъде велик и като не беше, изпадаше в отчаяние. Не малко ми струваше да остана добра и искрена. Ето ме вече съвсем остаряла, минавам приятно шестдесет и петата си година. По някаква странна съдба съм много по-здрава, по-яка и по-пъргава, отколкото на младини; ходя по-продължително; стоя по до късно; събуждам се без усилие след отличен сън… Напълно съм спокойна, с целомъдрени мисли и постъпки, без да жаля за младостта, без славолюбие, без жажда за пари, освен колкото да оставя малко на децата и внуците си.

Никакво недоволство от моите приятели. Само една скръб — човечеството върви зле, обществото обръща сякаш гръб към напредъка, но знаем ли какво се крие зад това бездействие? Какво пробуждане тлее зад този унес?…

Дали ще живея дълго? Дали тази чудна старост, настъпила у мене без недъзи и умора, означава дълъг живот? Ще падна ли изведнъж? Какво значение има да зная, щом човек може всеки момент да загине от някоя злополука? Ще бъда ли все още полезна? Ето какво можем да се запитваме. Струва ми се — да. Чувствувам, че мога да бъда по-лично и по-пряко полезна от всеки друг път. Неизвестно как помъдрях. Бих могла да възпитавам деца много по-добре, отколкото някога. Вярваща съм, вярваща в бога. Във вечния живот. В победата на науката над злото. Наука, озарена от любов. А символите, образите, култовете, човешките божества? Сбогом! Отминах всичко това… Погрешно е да се мисли, че старостта е нанадолнище: напротив. Изкачвам се с изненадващи крачки. Умственият труд върви така бързо, както физическият у детето. Приближаваме се, разбира се, към края на живота си, но този край е наша цел, а не гибел…

На 1 юли 1870 Жорж Санд навършва шестдесет и шест години. „Бодра, здрава, дейна, годините не ми тежат“ — отбелязва тя. В Ноан е непоносима жега; термометърът показва 45°C на сянка; нито стръкче трева; дърветата жълтеят, листата им капят; африканска горещина придава на всичко наоколо зловещ вид — като пред свършека на света. И бедствия — горски пожари, замаяни вълци, които скитат около къщите, епидемии. „Никога не е имало такова тъжно лято, а на всичко отгоре е обявена и война…“