Андре Мороа - Жорж Санд

Веселата компания прави малки пътешествия до Ница, Кан, Мантон, Монако. В казиното в Монте Карло Морис се преструва на простодушен бериец, спира хората, разправя им, че е селянин, дошъл да играе на рулетката, но не знае как трябва да постъпи. Едни го наричат глупак; други му дават съвети; другарите му умират от смях. Най-после полицията ги изгонва от игралната зала. Мадам Санд се забавлява: „Тя обича все още младостта на другите, а обожава собствената си старост, щастливата възраст, когато една жена е вече само приятелка, майка и баба“. С такова удоволствие живеят заедно, че замислят и в бъдеще да продължат: да основат Телемско абатство 159 159 Телемско абатство — волно младежко общежитие, описано от Рабле в „Гаргантюа“ — Б.пр. , да обикалят Франция с товарна кола. Компанията се превръща във войска. Жорж Санд е полковничка, Морис — сарджънт, Плошу и Плане — стрелци, Адам — гражданин, Жулиета — лавкаджийка. В края на престоя Морис повишава лавкаджийката в подполковник, с което мадам Ламбер много се гордее. Разделят се изпълнени с весели, приятни спомени и с обещание да се видят в Ноан, гдето Жорж бърза да прегърне най-новата си внучка, родена в нейно отсъствие — Габриела Санд.

Вече женени, Адам и Жулиета отиват в Ноан през юли 1868. Вземат със себе си и американеца Хенри Харис, който ги дразни, защото е педантичен чичероне и като „обратен“ Христофор Колумб си въобразява, че е открил Бери. Те обикват поетичния дом. Вечер, отворили прозорец към звездното небе, с нахлуващи откъм градината ухания, те слушат Санд да изпълнява прекрасно наизуст Моцарт и Глюк. Гледат на стената Саксонския маршал, рисуван от Ла Тур, в лъскава броня и напудрена перука, и красивата Аврора Кьонигсмарк, на която прилича Морис: „Прадедите ви правят впечатление“ — казва той със смях на Жулиета. Тя признава, че е така. Кралската кръв, слята в семейство Санд с толкова скромност, учудва тази републиканка.

На другия ден е празник на „баба“. Морис дава топовен салют; всеки поднася букет полски цветя. Вечерта има представление на марионетките. Жулиета, отдавна любопитна да ги види, ги е описала по-добре от всеки друг:

Познаваме по име, още преди да сме ги видели, Баландар, Дървения петел, капитан дела Спада, Изабела, Роза, Селеста, Ида, всички… Облечени сме като за премиера, в деколтирани рокли. Навсякъде са окачени програми. Марионетките ще играят. „Алонзи Алонзо Незаконния“ или „Разбойниците от лас Сиерас“. Морис работи двадесет нощи, за да достави един час развлечение на обожаваната си майка… Настъпва най-после тържествената минута. Минаваме важно, по реда, който мадам Санд ни определя. Влизаме в театралния салон, който е блестящо осветен; не сме го виждали досега. Вляво голяма сцена, гдето се играят пиеси; насреща театърът на марионетките с поразителна завеса, рисувана, разбира се, от Морис. Завесата се вдига, в дъното необикновени декори. Ето ни пренесени в испанските сиери. Предупреждават ни, че може да задаваме въпроси на артистите, че действието и дори развръзката могат да бъдат променени от зрителите, тъй като Морис допуска само такъв вид всеобщо гласуване.

Директорът на трупата, Баландар, се явява на сцената и ни съобщава това, което току-що казах; този важен и симпатичен актьор добавя: „Ще се повеселим“. О! Този Баландар! Със своя редингот, с безукорната бяла жилетка, с огромната шапка, която държи с такова достойнство на главата или в ръка! Негов шивач е Жорж Санд и той непрекъснато се хвали от нея…

… Постоянните посетители на театъра, които познават актьорите, така да се каже, извън ролите им или във всичките им роли, знаят характера им, който Морис много уважава, особения им жанр — защото всеки си има определено амплоа и не играе никога роля, неотговаряща на дарбите му, — нравствеността или порочността им, тези постоянни посетители посрещат актьорите като живи, още щом ги видят. Всеки има свои предпочитания, дори свои слабости към един или друг от тях. Знае се, че Плошу посреща с особен възторг госпожица Олимп Нантуйе. Лина обича Баландар. Мадам Санд има подчертана слабост към венецианския дож и Гаспардо, най-добрия рибар по Адриатика. Плане ухажва госпожица Ида. Налага се и аз да си избера някого. Дървеният петел никога не е обичал. Той презира женския пол и често проявява незачитанието си. Но между нас се поражда любов от пръв поглед. Аз я признавам пред всички, той ми отговаря…

— Как, и ти ли, Дървен петльо, верен досега на името си, и ти ли, нещастнико, допусна да те пипнат! — се провиква Лина.