Андре Мороа - Жорж Санд

Санд до Флобер, 30 ноември 1866:

Аз не вярвам на донжуани, които са едновременно и байроновци. Дон Жуан не пише поеми, а Байрон, както казват, не умеел да люби. Трябва да е имал понякога — в живота могат да се наброят такива вълнения — цялостен захлас на сърцето, ума и чувствата; изпитвал го е достатъчно, затова е станал и поет на любовта. За такива лесно отзвучаващи инструменти като нас повече не трябва. Непрекъснатият полъх на дребните стремежи би ги разбил…

Флобер я препраща към една глава от „дядо Монтен“: За няколко стиха от Вергилий.

Флобер до Санд, 27 ноември 1866:

Неговото изказване за целомъдрието съвпада напълно с моята мисъл. Красиво е усилието, не самото въздържание. Иначе би трябвало да прокълнем плътта като католиците. Господ знае къде би отвело това!… Великите хора, които са и най-добрите, са преди всичко щедри и не се скъпят, когато се раздават. Човек трябва да се смее и да плаче, да работи, да се радва и да страда, с една дума, цял и непрестанно да трепти, доколкото може. Ето, струва ми се, истинския човек…

Разискват случая със Сент Бьов, който и на старини е останал сластолюбив и изглежда „отчаян, загдето не може да скита из горите на Киприда“ 156 156 Киприда или Венера , богиня на любовта (гр. мит.). — Б.пр. . Санд го осъжда: „Той съжалява за това, което заслужава най-малко съжаление, така, както го разбираше“. Флобер е много по-снизходителен: „Каква строгост към дядо Бьов, който не е нито йезуит, нито девственица!… Мъжете ще смятат всякога, че насладата е най-сериозното нещо в живота им. За всички ни жената е възход към безкрая. Това не е благородно, но такава е истинската същност на самеца…“ Тъкмо с това тя отказва да се съгласи.

Санд до Флобер, 13 февруари 1867:

Не, не съм католичка, но отричам безобразията. Аз заявявам, че когато един грозен старик си заплаща млади девойчета, не става дума за никаква любов, Киприда, възход и безкрай, нито за самец и самка. Тук има само нещо противоестествено; защото никакво желание не тласка девойчето в обятията на грозния старик, а там, гдето няма свобода и взаимност, се върши насилие върху светата природа…

Тъй като работи по това време върху „Сантиментално възпитание“, Флобер отрупва със стотици въпроси участницата в събитията от 1848 година. Флобер е строг към хората от 1848; вярната му приятелка Санд ги защищава: „Нима не тъпчем на място от 89 година 157 157 1789 — първата френска революция. — Б.пр. ? И не трябваше ли да тъпчем на място, за да стигнем до четиридесет и осма, когато още повече затънахме, но за да стигнем до това, което трябва да бъде?…“ Тя се страхува, че Флобер може да бъде несправедлив: „Тревожиш ме, като ми казваш, че твоята книга ще обвини родолюбците за цялото зло; наистина ли? Ами победените? Достатъчно е да си победен по собствена вина, няма нужда да ви изхрачат в лицето всичките ви глупости. Имай милост. Толкова прекрасни души съществуват въпреки всичко!“

Колко различия и дори противоположности! Но те са „двама стари трубадури, вярващи в любовта, в идеала, и пеят дори тогава, когато светът ги освирква и дрънка. Ние сме младите лудетини на това поколение. Нашите заместници са се погрижили да бъдат стари, отегчени, скептици вместо нас…“ А Флобер: „О, да! с готовност бих ви последвал на друга планета; в близко бъдеще парите ще направят нашата необитаема. И за най-богатия ще бъде невъзможно да живее, без да се занимава с имота си. Всеки ще трябва да прекарва по няколко часа на ден да брои капиталите си: прекрасно занимание!“

Те имат и общи омрази: „Скъпи маестро, мила господня приятелко, да ревем против господин Тиер! Не, нищо не може да даде представа за гаденето, което ми вдъхва тази стара дипломатическа тиква, подхранваща глупостта си от буржоазното бунище!…“ Всякога е по-лесно да се съгласите против някого, отколкото за нещо. Тя би желала да привлече Флобер в Ноан. Там именно човек става напълно неин „син“. Но Флобер трябва да довършва книга и не си дава отпуск: „Ето защо не идвам в Ноан. Като амазонките: за да стрелят по-добре с лък, си премазват гърдата. Дали средството е наистина добро?…“ Санд го намира съвсем лошо. Въпреки „войнишките рединготи и мъжки панталони“ тя не е била никога амазонка. Напротив, опитвала се е да бъде художница и жена, художница като жена. Много повече, отколкото Флобер, тя обяснява към 1868 година това свое поведение на една млада и красива довереница.

Към 1860 година Жулиета Ламбер е приятна начинаеща писателка, свързана с непоносим съпруг. Баща й, доктор Жан-Луи Ламбер, й е дал идеалистично-напредничаво възпитание, като това на мадам Санд; съпругът й, адвокатът Ла Месин, позитивист консерватор, лош като любовник, я отчайва. Когато идва в Париж, тя печели симпатии, защото е жизнерадостна и очарователна. Не само политическите й приятели, републиканците, но и привърженици на империята, като Мериме, я посрещат много добре. Жулиета започва с една книжка, в която защищава жените срещу нападките на Прудон и главно хвали пламенно Жорж Санд и Даниел Стерн (Мари д’Агу), загдето са се осмелили да водят свободен живот. И веднага е поканена от графиня д’Агу, която има политически салон и бюро за духовитости. Жорж Санд пише на младата есеистка, за да й благодари, но не пожелава да я види, след като е узнала, че Жулиета ходи у неприятелката й. Случката с Карлота Марлиани я е научила да се страхува от общи приятелства и злоезични клюки. Откровено скъсване е, според нея, по-добро от злословия зад гърба. „Когато се скарате с мадам д’Агу, знайте, че Жорж Санд е ваша приятелка и можете да отидете при нея…“