Андре Мороа - Жорж Санд

Обявена е Комуна. Париж се покрива с барикади, оръдия, картечници. Този път Санд е настроена враждебно към въстаниците. Дневник на Жорж Санд, 22 март 1871: „Тълпата, която ги следва, е отчасти измамена и безразсъдна, отчасти съставена от негодници и злосторници…“

Четвъртък, 23 март 1871: „Ужасната авантюра продължава. Налагат откупи, заплашват, задържат, съдят. Пречат на съдилищата да действуват. От банката искат един милион, от Ротшилд петстотин хиляди франка. Хората се боят и отстъпват. Започват битки по улиците; на Вандомския площад стрелят и убиват няколко души от една противникова манифестация. Завзели са всички кметства, всички държавни учреждения. Грабят припаси, храни. Държавният им вестник е гаден. Те са смешни и груби, чувствува се, че не знаят вече как да продължат своя преврат. Версайското събрание е глупаво, реакционно. Не иска помирение. Жул Фавр е по-реакционен и от него. Той го насъсква срещу Париж. Тиер е по-ловък, повече се владее, макар да се чувствува, че е дълбоко оскърбен. Събранието упорствува да е против него и не му позволява да се изкаже…“

Тя укорява своите приятели, парижките републиканци, допуснали бунтът да свали правителството. „Писмо от Плошу. Той е от хората, които оприличавам на наемател, оставил да изгори къщата, и сам той заедно с нея, за да върви напук на собственика…“

Така върви от март до юни, когато Тиер се налага.

Дневник на Жорж Санд, 1 юни 1871: „В Париж всичко свърши добре. Събарят барикадите; погребват труповете; явяват се нови, защото има много разстрели и масови арести. Много невинни или полувиновни ще заплатят за най-виновните, които ще избягат. Александър 164 164 Александър Дюма-син . — Б.а. казва, че успява да спаси мнозина, като се позовава на своята наука за физиономиите, която е учил от доктор Фавр. Писмото му е странно, не виждам как успява да накара военните съдилища да приемат опитите му в това отношение. Юго е съвсем побъркан. Печата безразсъдни неща, в Брюксел има манифестации против него… — 7 юни 1871: Подробности за разрушенията в Париж. Те са огромни, намерението е било да се опожари всичко. Царство на Таманго. Никой не знае какво става. Страхливият буржоа, преживял всичко, би желал сега всички да избие. Дали продължават разстрелите без присъда? Навярно…“

Изстъпленията при репресиите, жестоки като по време на Комуната, карат Жорж Санд, както се случва често с почтените хора, да се обяви против всички. Нейните политически приятели я укоряват, че не разбира вече необходимостта от барикади; враговете й — че й липсва твърдост. Но тя остава вярна на учението, което нарича християнство според евангелието на свети Йоан: „Няма защо да се питам къде са приятелите и къде неприятелите ми. Те са там, гдето ги е запратила вихрушката. Заслужилите да бъдат обичани от мене, макар и да не виждат с моите очи, са все така скъпи. Необмисленият укор на тези, които ме изоставят, не ме кара да се отнасям към тях като към врагове. Всяко несправедливо отнето приятелство си остава непокътнато в сърцето, незаслужило обидата. Такова сърце стои над самолюбието; и умее да изчака завръщането на правдата и обичта.“

Насилията и низостите на привържениците от двата лагера наливат своята замърсена вода във воденицата на песимиста Флобер: „Романтиците ще има да отговарят, както им се полага, за своята безнравствена сантименталност… Грижат се за бесните кучета, а не за ухапаните от тях…“ Жорж Санд се опитва да го вразуми.

Жорж Санд до Гюстав Флобер, 1872:

Не бива да боледуваме, не бива да мърморим, стари ми трубадуре. Трябва да кашляме, да се секнем, да оздравяваме, да казваме, че Франция е обезумяла, човечеството оглупяло, а ние сме несъвършени животни; трябва въпреки всичко да се обичаме — себе си, породата си, най-вече приятелите си… Всъщност това хроническо възмущение е може би твоя органическа нужда; мене то би ме убило… Може ли човек да живее спокойно, ще кажеш, когато човешкият род е толкова безразсъден? Аз се примирявам, като казвам, че и аз съм може би също така безразсъдна и е време да помисля за поправянето си…

А това е истинска мъдрост. Ако, вместо да укорява своята епоха, всеки се заеме да измете пред вратата си, улицата би била малко по-чиста. Минават месеци, но ядът на Флобер не минава. Събранието се люшка сега между монархия и република.

Флобер до Санд:

Общественото мнение ми се струва все по-ниско. До каква дълбока глупост ще слезем? Франция затъва полека, като прогнил кораб, а мисълта за спасение изглежда невероятна дори на най-силните… Не виждам възможност да се установят днес някакви нови начала, нито да се зачитат старите… Междувременно си повтарям това, което ми каза един ден Литре: „Ах, приятелю, човек е крайно неустойчиво същество, а земята една твърде жалка планета…“