Андре Мороа - Жорж Санд

Бележник на Мансо, 14 януари 1855: „Към десет часа нарочен раздавач от Шатору донесе телеграма, че страданията на горката Нини завършили нощес. Мадам е в отчаяние и всички заедно с нея… 16 януари 1855: Пристигнаха Соланж, Ламбер, Емил… и Нини! Оставиха я веднага в черквата. Урсула 132 132 Урсула Жос — селянка, другарка от детинство на Жорж Санд. — Б.а. , Перигоа, Верн 133 133 Д-р Верн дьо Борегар , селски лекар. — Б.а. , мадам Десер и мадам Перигоа идват за погребението. В един и половина малката бе погребана от Бонен, Жан, Силвен 134 134 Силвен Брюне , кочияш на Жорж Санд. — Б.а. и градинаря.“

Бележник на Жорж Санд, 17 януари 1855: „Спах, след като изплаках всичките си сълзи. Непрекъснато мислех за нея и струва ми се, че тя ми отговаряше. Сол е сломена и затова е по-спокойна. Писах няколко писма… Соланж стана за вечеря. Препрочитаме «Лоранс»; тя се старае да слуша. Прибирам се в един часа. Все така съкрушена. 18 януари 1855. Днес нищо ново. Не работя. Разхождам се без цел. Цял ден разговарям тъжно. Всичко е покрито със сняг. Соланж е хремава и болна. Четем Купър. Шия с вълни. Морис и Ламбер рисуват с бои с лепило. «Лоранс»: поправки.“

Бележник на Мансо, 23 януари 1855: „Мадам е доста добре. Снегът започва да се топи… Мадам и мадам Соланж записват бележки из живота на горката Нини (ще пишат: «След смъртта на Жана Клезенже»). Вечеря. Разговори за бъдещия живот. Бродиране с вълни. Купър. Мадам Соланж е хремава; цялата е в синапизми. Мадам ще продължи тази нощ бележките за Нини по всекидневните ни записи.“

Не бива да осъждаме строго потребата, изпитвана от Жорж Санд, да напише статия за смъртта на внучка си. Най-искрените чувства на един писател се превръщат в думи и фрази. Често пъти той чувствува само това, което може да напише. Жорж се опитва да пише, след това гледа куклите на Нини, книжките, ръчната й количка, лейката, мъничките й ръкоделия, градината, която са направили заедно. „Провидението е много жестоко към човека, особено към жената“ — казва тя.

Жорж Санд до Огюстин дьо Бертолди, 18 януари 1855:

Благодаря за писмото ти, миличка. Аз съм съкрушена и сломена. Не съм болна. Имам потребната смелост, не се тревожи. Соланж беше възбудена и следователно колкото е възможно силна. Вчера погребахме нещастното дете при баба ми и баща ми. Днес всички сме сломени. Не зная още докога мъката ми ще бъде все така силна. Бъди уверена, че ще направя всичко възможно да не ме погуби. Искам да живея за тия, които ми остават. Обичам те и те прегръщам от все сърце, моя мила дъще. Соланж е много трогната от обичта, която проявяваш към нея. Чувствува я и я разбира…

Има добри души, които не се насищат да гледат чужди нещастия. Те все желаят другите да страдат още малко. Осъждат Санд, загдето въпреки мъката си продължава да гледа как дъждовниците скачат в езерцето; или че още на 23 февруари пита Морис дали на вечерята у принц Наполеон Соланж е била „хубава и добре гримирана“, а през юли възобновяват представленията в Ноан. Но и Жорж Санд като Гьоте не смята, че е похвално да се поддържа скръбта. „Напред през гробовете!“ би бил съвършено приемлив девиз за нея.

След смъртта на Нини нейните „момчета“ — Морис, Окант и Мансо — искат да я заведат в Италия, да я поразсеят. Пътуването е прекрасно, по море от Марсилия до Генуа, „гдето обядвахме на открито под натежалите от плод портокалови дръвчета“; след това по суша, из римската равнина, „наблъскани в нещо като дилижанс“, към Флоренция през Фолиньо, „и Тразименто, гдето Анибал натупа здраво римляните“. Фразата е от Морис Санд, който описва на Титин това пътуване в едно забавно писмо: „Минаваме през владенията на Моденския херцог, гдето всичко е от бял мрамор, като се почне от оградата на селската хижа и се свърши с короната на херцога. Държавата му има дванадесет левги обиколка; войската му се състои от тринадесет души, включително музикантите, а всичките му поданици са каменоделци…“

По „безкрайните шеги“ на Морис се отгатва, че пътуването е било весело, с карикатурни прояви, каквито Санд обича; Мансо подстригва мустаците си и целува ногата на свети Петър, Санд възстановява силите си и се катери по планините с радост, макар че се уморява; намират много непознати растения и насекоми; ловят пеперуди из развалините на Тускулум, с една дума, тонът на този поход из Италия съвсем не е такъв, какъвто го виждаме в „Писмо от Фонтан“. Санд е щастлива, но е решила да не харесва нищо и да съжалява на всяка стъпка за Франция. Оттук и странни преценки: „Не вярвайте нито дума за величието на Рим и околността му. На този, който е виждал други места, всичко това ще се стори много дребно; но е възхитително изискано… Рим е в много отношения съвсем празна работа; трябва да си поклонник на Енгр 135 135 Енгр (Жан) — френски художник (1780–1867). — Б.пр. , за да се възхищаваш от всичко… Странно нещо, красиво е, интересно, чудно, но прекалено мъртво… Градът е отвратителен с грозотата и мръсотията си! Един сто пъти по-голям Ла Шатр!…“ Ах, берийке!