Андре Мороа - Жорж Санд

Както Аврора бе обединявала някога двете дами Дюпен, така и сега внучката обединява за няколко дни майката и бабата. Те се възхищават заедно от приказките й.

Жорж Санд до Соланж Клезенже, 9 февруари 1854:

Тук няма нищо по-интересно от Нини; тя весели цялата къща заедно с Мансо, който дотолкова се вдетинява, че тя често ме запитва: „Бабо, още по-глупава ли съм от него?“ Все така си е очарователна…

Жорж Санд до Огюстин дьо Бертолди, 12 март 1854:

Животът в Ноан си е все същият. Тук е Соланж, но тъй като не се забавлява кой знае колко, няма да се задържи за дълго. Най-умното нещо, което прави, е, че ми оставя очарователната Нини, без която не мога. Мансо се грижи за мене като някоя добра старица. Той е прекрасен младеж и ми прави компания колкото и да съм намусена. Морис има успехи в Париж…

Но между Соланж и нейния кирасир не се постига никаква трайна спогодба. През май 1854 нова катастрофа. Научил за връзката на жена си с граф Карло Алфиери, депутат от Алба в Пиемонтския парламент, Клезенже нахълтва разярен в стаята на Соланж. След ужасна сцена заграбва всички писма от любовника и ги изпраща на своя адвокат Бетмон със следните редове: „Какво да правим? Намерих сили да не я убия…“ Той напуска семейното жилище, отива в Ноан с „една личност с ордени“, за да вземат Нини, и иска раздяла, този път в своя полза, срещу изневерилата жена. Нещастното дете минава отново от ръце в ръце, поверявано ту на кръстницата си мадам Баскан, ту на баща си, който го дава най-после в пансион. Писмата на Жорж Санд до мадам Баскан показват, че не е знаяла цял месец какво става с внучката й.

Тази случка дава съвсем неочаквана последица. Сломена от толкова вълнения, Соланж иска да потърси опора във вярата. Набожният й братовчед Гастон дьо Вилньов „я тласва в ръцете на отец дьо Равиньян“. И тя се оттегля в Сакре Кьор: „Ако не повярвам в бога, не ще бъде по моя вина. Ще ограбя във всеки случай Хенрих IV, като кажа: «Дъщеря ми заслужава една литургия»“ 130 130 Когато Хенрих IV се отказва от калвинизма, за да получи френската корона, и всички го осъждат за вероотстъпничеството, той отговаря: „Париж заслужава една литургия“. — Б.пр. . С надежда да получи подкрепа от небето, за пръв път в живота си тя проявява малко смирение: „Само чудо би могло да върне дъщеря ми. Господ върши чудеса. Но дали съм заслужила да направи чудо за мене? Не…“ Както винаги ловка, Жорж Санд използува веднага случая: „Ако си наистина благочестива, помири се с Огюстин“. Действително преобразена, Соланж се съгласява на това помирение.

Очакваното чудо става на 16 декември 1854 година. Съдът издава решение за раздяла на съпрузите и поверява детето на баба му.

Жорж Санд до Соланж Клезенже, 17 декември 1854:

Какво щастие, моето момиче! Ето кое трябва да затвърди вярата ти! Бог ни дойде на помощ и към каквато религия да принадлежим, ние чувствуваме тази помощ, когато я търсим и се молим за нея. Трябва да дойдеш веднага, но заедно с Жана…

Наближава Нова година. Какво тържество ще устроят в Ноан за Нини, ако се върне тъкмо сега! Уви! Трябва да изчакат, докато решението им бъде официално съобщено; Клезенже може все още да го обжалва, а адвокатът Бетмон е неумолим. На 1 януари 1855 година Соланж може само да занесе играчки в пансиона Делиниер, на улица „Шатобриан“. Самата тя намира под вратата си, както по времето, когато е била дете, четири бездарни стихчета, писани от Жорж — от развълнувана и разтревожена майка:

Едно временно постановление оставя детето в пансиона. „Бащата извежда дъщеря си през януари — пише Санд, — без да забележи, че тя е с лятна рокля!“ Вечерта я връща болна и заминава веднага на лов далеко от Париж, неизвестно къде. Санд е неспокойна. 29 декември. 1854: „Gloomy 131 131 Gloomy (англ.) — мрачен. — Б.пр. ден. Мисля само за Нини. Пиша писма. Размислям.“ Уви! Черните предчувствия скоро се потвърждават. Малката се разболява от скарлатина и много бързо умира.

Жорж Санд до Шарл-Едмон, 7 февруари 1855:

Най-ужасното е това, че ми убиха горкото дете… Отидох да го видя; съдът го бе поверил на мене. Бащата упорствуваше от самолюбие… Обжалва решението, което поради това не можеше да се изпълни веднага… Напразно писах на неговия жесток и студен адвокат, че за нещастното дете се грижат зле в пансиона, гдето бащата го бе дал!… Повикаха майката и се съгласиха да я оставят при детето, когато разбраха, че е загубено. То издъхва в ръцете й, като се усмихва и приказва, задушавано от общо подуване: „Не, мамичко, няма да отида в Ноан. Няма вече да изляза оттук!…“