Андре Мороа - Жорж Санд

Истината е, че тя наблюдава римските гледки с враждебно пристрастие. На приятеля си Луиджи Каламата, който я укорява, загдето не е казала, че редом с просяците и апашите в Рим живеят и почтени хора, и мъченици за свободата, тя отговаря, че императорската цензура не би й позволила да говори за италианските либерали, за Мадзини и Гарибалди, които тя обича. „А като не може да се говори за това, което в Рим е безгласно, сковано, невидимо, трябва да се очерни Рим такъв, какъвто го виждаме, с поддържаните му качества: мръсотията, леността, безчестието… Добре е да се каже какво става, когато един народ попадне под властта на расото и аз постъпих много добре, като го казах, колкото скъпо и да ми струва…“

Този антиклерикален изблик изненадва, особено защото идва толкова скоро след намерението да дадат Нини в монастир и при това по време, когато Санд има за приятели мнозина кюрета от околностите на Ноан. Трябва да го отдадем, от една страна, на дълбоко вкорененото волтерианство, готово всякога да бликне при големи душевни сътресения, от друга страна, на озлобението срещу тези, които са й вдъхвали надежда за чудо, годна да спаси внучка й, и най-вече на ужаса, вдъхван не от верската, а от църковната политика на втората империя. Тя вижда, че свободата на мисълта изглежда застрашена, че млади професори са преследвани; и се смята длъжна да реагира. Книгата, която пише за пътуването си в Италия, „Даниела“ — по-скоро политическа брошура, отколкото роман, — й създава много неприятности. Без малко не спират вестник „Ла Прес“, който я печата като подлистник. Жорж Санд трябва да потърси застъпничеството на императрицата, като я трогва за съдбата на невинните печатарски фактори и работници. Императрицата се намесва — голяма смелост от страна на една набожна испанка; но въпреки това не спечелва благоволението на мадам Санд.

При пътуването си в Италия Жорж научава за смъртта на нещастния Малгаш, когото се е надявала да зарадва с непознати растения. На старини паметта ни се превръща в гробище. И най-любимите, и най-нелюбимите скитат нощем между гробовете. Красивият Ажасон дьо Грансан е починал в 1847, Иполит Шатирон в 1848, Шопен и Мари Дорвал в 1849, Балзак и Карлота Марлиани в 1850, Латуш и леля Люси Марешал в 1851, Плане в 1853, Нини Клезенже и Неро в 1855.

Въпреки това Ноан е препълнен с гости. Мансо не напуска никога поста си; другите момчета идват всякога, когато могат. Морис тревожи майка си със своята изменчивост. Той върши хиляди неща много добре, но нито едно до съвършенство. Карикатурите му са забавни, илюстрациите остроумни и поетични, мелодрамите за марионетния театър много смешни; написал е дори роман. Но не се измъква от невзрачността. Гнети го бремето на майчината слава. При все че го обича от все сърце, Санд говори винаги покровителствено за работата му: „Занеси романа си на Бюло; той ще го вземе, за да ми направи удоволствие“. Така не се насърчава човек на изкуството. Морис наближава четиридесетте; трудно е на тази възраст да си само син на майка си. Тя би желала да го види оженен, но той не е направил избор и в това отношение.

Санд все още съжалява, че не се е оженил за „милата Титин“, с която тя редовно кореспондира. Семейство Бертолди все има какво да иска. И Огюстин, и съпругът все смятат, че не са добре настанени. Ако са в Люневил, искат да се преместят по-близо до Париж. Ако Санд успее да ги премести в Сент Омер, искат да отидат в Антиб заради климата! Огюстин, все още много красива, би желала Жорж Санд да я представи на принц Наполеон, който е могъщ покровител.

Жорж Санд до Огюстин дьо Бертолди:

Не искам да те покажа на принца. Не ми подобава да му представя една толкова красива молителка. Откажи се от това упорство да мислиш, че мога да искам благоволения и покровителства при този режим… Няма да отида с побелелите си коси да вися в чакалнята на едно момче, което може да ми бъде син, и да му се кланям, дори ако се отнасяше до собствения ми живот… Не разчитай също, че ще ти дам препоръчително писмо. Не ми прилича да изпращам млада и хубава жена при, един момък, който обича жените, за да заприличам на сводница… Морис е още тук, но за кратко. И той, и Мансо те прегръщат, при все че вторият няма още бели коси. Страхувам се, че няма и да ги има. Горкото, клетото момче…

Защото Мансо кашля и храчи доста подозрително, а Санд има вече опит в тия неща. Що се отнася до Соланж, тя скита по света като всяка свободна „много красива и не много добродетелна“ жена, която търси мъже. Отива в Белгия, в Лондон, в Торино.