Андре Мороа - Жорж Санд

Жорж Санд до Соланж Клезенже, 25 юли 1855:

Смях ме е на твоите хрумвания да пътуваш, които така забавно разказваш; но се страхувам, че зад тази веселост се таи скръб и безумство. Ето че си се загрижила пак накъде да тръгнеш, като че Ноан не е по-добър за тебе и физически, и морално… Но дяволът те тика не зная накъде. Съобщавай ми поне какво правиш. А когато съвсем ти дотегне да се забавляваш, ела поне да поскучаеш с малко изгледи за почивка…

На това Соланж отговаря, че Ноан би бил непоносим за нея без кучетата и конете й: „Откровено ти признавам, че Бери губи за мене много от очарованието си, ако ходя из него пеш… За нещастие съм само на двадесет и седем години и макар да съм често болна, все пак имам младежка кръв и нерви, така че не мога цяла зима да шия килимчета, да свиря на пиано и да се занимавам с огромната си кореспонденция. Имам нужда от някаква дейност, дори само светска, от театър, разходки и така нататък или поне от езда, която е най-успокоителното занимание.“

Но Жорж не иска да храни коне, а освен това за пръв път в живота си сама желае да се отдалечи от Ноан. За да поддържа своето семейство, да помага на изгнаниците, на внуците на Мари Дорвал и на още толкова други хора, които живеят от нейните пари и перо, тя трябва да работи повече от всякога. Отегчена от всекидневната върволица от гости в Ноан, много от които искат да се застъпва за тях пред принц Наполеон, тя желае да намери по-спокоен кът за работа. И ето че при един излет с Мансо из долината на Крьоз, планинска област, която — според думите на Санд — е малка берийска Швейцария, тя открива селцето Гаржилес, край рекичка със същото име, и е очарована от него. Трябва да признаем, че местността е много хубава. Обрасли с изтравниче стръмни урви обрамчват черни скали, между които текат сините води на Крьоз, пресичани от бели камъни и пенливи водовъртежи. Харесва й се и приветливата външност, и гостоприемната услужливост на жителите. Ловецът на пъстърви Моро ги отвежда от Пен в Гаржилес, село, построено в дъното на една хуния, гдето двадесет извора поддържат прекрасна, почти африканска растителност, толкова топло и затулено е това кътче. То има седемстотин души жители, една римско-византийска черква, един романтичен замък, алжирски пеперуди. „И ние замечтахме — казва тя, — щом не сме принудени да живеем в Париж, да си устроим едно кътче в това село… Всеки художник, който обича полето, мечтае да завърши дните си в едно опростено, почти пасторално съществуване…“

Тя иска да купи веднага къща в Гаржилес. Къщите струват от петстотин до хиляда франка. Мансо моли за позволение да й я подари, намира, каквото търси, край брега на реката, купува го и започва да говори само за своя главен вход, своите ливади и своята кухня. „Верният неразделен другар“ спазарява да му боядисат и мебелират жилището; подрежда го като параход, с миниатюрни, но удобни кабинки. Мадам Санд се влюбва в тази къщица. Щом иска да работи на спокойствие, тя напуска Ноан и идва с Мансо в Гаржилес, гдето и двамата намират идилично щастие. Тук идва Морис, идва и артистката Беранжер, но Гаржилес е по отношение на Ноан това, което е Марли за Версай: място, запазено само за малцина избраници. Санд почти не съобщава този адрес. По-късно Виктор Юго обезсмъртява рекичката:

В 1857 година умират Алфред дьо Мюсе и Гюстав Планш; вторият след ужасна агония, при която за него предано се грижи Бюло. Планш поддържа докрай в статиите си Жорж Санд, която го смята за „единственият сериозен критик напоследък“. Иска да каже: единственият, който се занимава с нея. Сандо го оплаква: „Бедният Планш, бедният Тренмор, както го наричахме тук… Никой не знае колко много го обичах“. Дали и той самият го е знаел, когато другият беше още жив? Що се отнася до Мюсе, сърцето му, „бедното му сърце“, е предивременно изхабено от толкова лудории и прекалявания. Той се опитва да замести Жорж; но никога не я забравя. В 1851 година пътува из Италия; и намира там спомените си:

Той повтаря тези стихове всякога, когато мимо волята си вижда в своите мечти „да минават мрачните и дълбоки кадифени очи“ на невярната, но незабравима венецианска любовница.

През 1834, когато той подготвя „Изповед на едно дете на века“, Жорж му пише: „Невъзможно ми е да говоря за тебе в книга при сегашното ми настроение; но ти можеш да пишеш, каквото искаш: романи, сонети, поеми; говори за мене, както намираш за добре, предавам се с вързани очи…“ След смъртта на Мюсе, когато в 1858 година се помирява с „Ревю де дьо монд“ (след скъсване, траяло седемнадесет години), тя предлага на Бюло един автобиографичен роман за венецианската трагедия: „Тя и Той“. При все че се мисли безпристрастна, Санд си приписва в този роман една възвишена роля. Героинята, Тереза Жак, се отдава на любовника си само от милосърдие. След като прочита ръкописа, Бюло я съветва да представи Тереза по-малко съвършена и да не влага толкова често в устата й свещени изрази. Тъй като любовната й философия се е променила с възрастта, Жорж променя и миналото, за да придаде единство на живота си. Човешка и може би мъдра постъпка. Но романът ядосва Пол дьо Мюсе, който отговаря с „Той и Тя“, една жестока и несправедлива книга. Най-сетне идва ритникът на ослицата: Луиза Коле, колкото бездарна, толкова и темпераментна, написва „Той“ — един преливащ, от злоба памфлет.