Андре Мороа - Жорж Санд

Тя признава най-после, че не изпитва никаква обич към дъщеря си: „За мене тя е къс студено желязо, едно непознато, неразбираемо същество…“ На самата Соланж Санд пише по това време: „Животът ти е твърде фантастичен, мила дебеланке, и колкото повече върви по тоя път, толкова по-малко го разбирам…“ Фантастичен ли? Да, Соланж постъпва много странно. Известно време отива да живее при баща си в Гийери и горкият Казимир, не напълно уверен дали заслужава честта за това бащинство, поема разходите, но това не пречи на Соланж да се оплаква от него. Възмутена, че Клезенже й изневерява, Соланж иска да последва примера му, и тъй като е добре сложена, с особена красота и блестящ ум, тя намира лесно обожатели. В 1852 година напуска Клезенже, защото „се отнасял с нея като с модел“, оттегля се в монастир и продължава да се оплаква оттам.

Соланж Клезенже до Жорж Санд, 23 април 1852:

Така ли ще преминат най-хубавите години от живота ми? Без родители, без приятели, без дете, дори без куче, което да запълни пустотата?… Самота всред движение и шум, а наоколо хората се забавляват, коне препускат, жени пеят, деца играят на слънце, двойки се любят и са щастливи — това не е скука, а отчаяние! После се чудят, че нещастни девойки без разум и възпитание се отдават на удоволствията и порока! Дали жените със здрав разум и сърце съумяват да се предпазят от тях?…

Жорж Санд до Соланж Клезенже, 25 април 1852:

Много съм преживяла, много съм работила сама, между четири нечисти стени, в най-хубавите младежки години, както се изразяваш ти, и не съжалявам, че съм узнала и приела всичко това. Самотата, от която се оплакваш, е друго нещо… Тя е последица на твоето решение. Съпругът ти не заслужава може би такава ненавист и такова бурно скъсване. Мисля, че бихте могли да се разделите другояче, с повече достойнство, търпение и благоразумие. Така си пожелала, свършено е вече… Но намирам, че не е красиво да се оплакваш от непосредствените последици на решение, което си взела сама, въпреки родителите, приятелите и детето, на които чувствуваш днес отсъствието. Заради детето би трябвало да проявиш търпение; това биха желали и приятелите; а родителите — имаш предвид мене — настояваха да избереш по-удобен момент, по-добре доказани доводи… Не виждам приятелите, които си създаде в обществото, гдето живееш доброволно далеко от мене, да ти са по-верни от ония, които си наследила от мене… Нито един от моите стари приятели не би отказал да ти прости грешките ти към мене и да те приеме както в миналото… Вярно е, че броят им не е голям и те не са важни, високопоставени личности. Не по моя вина. Не съм се родила принцеса като тебе и си създадох връзки според скромните си вкусове… И така, най-голямото ти нещастие е в това, че си моя дъщеря, но аз не мога да променя нищо в случая…

За да се утешиш, ти трябват пари, много пари. В разкош, леност, развлечения би забравила сърдечната си пустота. Но за да ти дам, колкото ти е необходимо, би трябвало да работя двойно повече, с други думи, да умра след шест месеца, защото и сегашният труд надхвърля силите ми… Не ще бъдеш богата задълго, следователно смъртта ми ще бъде безполезна: наследството не ще обогати нито брат ти, нито тебе. Освен това, дори ако можех да работя двойно и да поживея все пак още няколко години, доказано ли е, че дългът ми към тебе е да живея като каторжник, като товарен кон, за да ти доставям разкош и удоволствия?…

Ще ти давам колкото мога повече. Къщата ми е отворена за тебе, докато не внесеш в нея смут с лудориите си или отчаяние със злината си. Ще задържа дъщеря ти при мене, ще я възпитавам, докогато желаеш, но няма да се вълнувам от безполезните ти оплаквания за несгодите и лишенията, които ще трябва да търпиш в Париж. Разсъжденията в писмото ти за жените със здрав разум и сърце, които се проявяват понякога като невъзпитаните девойки неудоволствията и порока, ме карат да мисля, че съпругът ти не е лъгал всякога, когато говореше за твои заплашвания. Ако съпругът ти е луд, ти си два пъти по-луда… в известни моменти. Тъкмо в такъв момент си ми писала този странен парадокс в писмото си… Ако говориш често такива глупости, не се учудвам, че си подлудила Клезенже… Намираш, че е трудно да си бедна, самотна и да не се поддадеш на порок?… Трудно ти е да се държиш както трябва, защото си между четири стени, а чуваш как навън се смеят жени и препускат коне? „Какво нещастие!…“ — както казва Морис. Истинското нещастие е да имаш мозък, в който може да се вмъкне твоето разсъждение: потребно ми е или щастие, или порок… Опитай тогава малко порока и проституцията, ако си способна! Та ти няма да пристъпиш и прага, който води към разкош с отказ от вродената ти гордост… Да загубиш достойнството си не е толкова лесно, колкото си въобразяваш. Трябва да си много по-красива и духовита, отколкото си ти, за да те гонят или дори само да те търсят купувачите. Или да си извратена, да умееш да събуждаш желания, да се преструваш на страстна и развратна, да притежаваш още много прекрасни неща, от които, слава богу, нямаш и понятие! Мъжете с пари търсят жени, които умеят да ги спечелят, а тази наука така ще те отврати, че преговорите няма да траят дълго…