Андре Мороа - Жорж Санд

Той се вбесява, ругае и измъква кичура коса заедно с панделката. Крещи и беснее, гони Соланж, говори й глупости, които развеселяват Мансо.“

Бележник на Мансо, 1 февруари 1853: „Мадам Соланж става още в девет часа; вдига на крак цялата прислуга, събужда тези, които още спят, в това число и Мадам! Другите намират, че е много забавно. Но аз не… Мадам бродира по цял ден, за да довърши стола с перуниката. Тя е много съсредоточена и хубава, когато бродира перуники. Вечер Мансо чете «Пертската красавица». Бори и Емил отиват да спят, другите се прибират в полунощ… 14 февруари 1853: Времето е хубаво. Мадам стана със силна мигрена, която се усилва през целия ден, до осем часа вечерта… Мадам вечеря чай, хляб и масло. Направих всичко възможно да я развличам: заведох я в градината, да сади цветя на острова; постарах се да бъда духовит, глупав, весел — нищо не помогна!…“

Бележник на Жорж Санд, 18 февруари 1853: „Ново писмо от Наполеон, с открит лист от господин дьо Мопа за Патюро…“

Бележник на Мансо, 27 февруари 1853: „Студено, сиво, глупаво време. Мадам е добре. Предговор на «Звънарите» и поправяне на романа. Мадам го посвещава на Ламбер. Пита се, дали този суров негодник заслужава такова щастие?…“

Когато къщата в Ноан е пълна с хора или когато идват гости от Ла Шатр, животът запазва въпреки всичко монастирски ред: обяд, разходка, работа, вечеря, домино, най-после четене „около масата“. Голямата овална маса е изработена от селския дърводелец Пиер Бонен, който познавал Аврора Дюпен, когато е била на четири години, и досега казва на Жорж Санд, която отива да го посети в работилницата му: „Махнете се, пречите ми да работя!“ Вечерната маса има много важна роля в Ноан. Подлагала е търпеливия си гръб на толкова неща:

Безразсъдни или остроумни писания, прекрасни рисунки или разчорлени карикатури, картини с акварел или лепенки, всякакви макети, рисуване естествени цветя на лампено осветление, скици по спомени от утринната разходка, препариране насекоми, подвързване, правене кутии, преписване ноти, писма или шеговити стихове, разноцветни купчини вълна и коприна за бродерия, декори за марионетния театър, костюми за него, игра на шахмат или на пикет, и какво ли не! Всичко, което човек прави на село, у дома си, сред разговори в дългите есенни и зимни вечери…

„Когато приберат масата на тавана, а мене в гробницата — казва Жорж Санд, — тук всичко ще се промени.“ Около масата се чете на глас. Изпратил ли е Юго своите „Съзерцания“? Дюверне ги чете на глас; разискват за римите; възхищават се от лиризма на поета. Най-често мадам Санд реди мълчаливо пасианс, бродира до полунощ, без да продума, или шие и бродира костюми за марионетките. В полунощ закрива събранието. Мансо й приготвя лампата и я придружава до кабинета, където тя пише до шест часа сутринта, като хвърля угарките от папиросите в чаша с вода.

Следобед се занимава с къщата и градината си. Това не е малък труд. Прислугата е многобройна: осем-девет души постоянна прислуга освен надничарите, които се наемат, когато замъкът е пълен с гости или когато Мадам приготвя конфитюр от френско грозде, който вари сама и се гордее много с рецептата си. Дърводелецът Бонен и един бояджия са на постоянна заплата. Всички са добре платени; Санд има за правило да дава малко повече от съседите си. Не иска да се говори за господари и слуги. Никой не е господар на един свободен човек. Има „домашни чиновници“, всеки с определена длъжност. Тъй като обича добре изработени неща, Жорж е взискателна. Но не иска никога унизителни услуги. Не признава нито ливреи, нито обръщение в трето лице. Дава нарежданията си по берийски: „Искате ли да направите това и това?“ И обича да й отговарят: „С удоволствие“. Качеството, което цени най-много у прислугата, е мълчанието. Никой не бива да разправя какво става в Ноан. Останка от авантюристичната и потайна младост.

Тази революционерка управлява буржоазно своя дом и макар че е романтичка, има точен „усет за науката“. Странно съчетание от думи, което я характеризира: „Да се научиш да виждаш — казва тя, — ето цялата тайна на естествените науки“; Но добавя, че е невъзможно „да се види“ дори един квадратен метър от градината, ако го разглеждаме, без да имаме понятие от класификация: „Класификацията е нишката на Ариадна в лабиринта на природата“. Тя обогатява своите хербарии още от времето на Дешартр. Той е починал отдавна; бедният малгаш, друг другар в нейните изследвания, е на смъртно легло; тя продължава да търси за храна на своите гъсеници четири вида изтравниче: „Обикновеното, сивото, метляното и четворното, което е, според мене, най-хубаво. Не сме намерили още най-красивото от всички — скитничето…“ Упоена от природата, тя вече не харесва Париж и не чувствува нужда от него; отива само когато има пиеси в театъра: „Отърсих от нозете си калта на този проклет град“.