Андре Мороа - Жорж Санд

Амнистия, по-скоро амнистия, принце! Ако не ме послушате, има ли значение за мене, че съм направила един последен опит, преди да умра? Но мисля, че бог не ще бъде недоволен от мене, че не ще унизя своето човешко достойнство и главно, че не ще загубя вашето уважение, на което държа много повече, отколкото на спокойни дни и спокоен край…

Луи Наполеон хваща и двете ръце на Санд, изслушва развълнуван молбата й за амнистия, осъждането на личните отмъщения, на които политиката служи само за предлог. Казва й, че високо цени нейния характер и ще направи за приятелите й всичко, което му поиска. Препоръчва я на министъра на вътрешните работи Персиньи, от когото тя добива освобождаването на мнозина берийци. Персиньи признава, че префектът на департамента Ендр се е държал като простак. Лесно е човек да отрича своята вина; а занаятът на изпълнителя не ще бъде никога приятен.

Следва дълъг период, който прави чест на Жорж Санд, защото тя се бори смело и твърдо за помилване на нещастните. Задача двойно неблагодарна, тъй като настойчивите постъпки могат да раздразнят властта, а връзките с управниците й навличат укорите на приятелите републиканци, макар че тя не се е отрекла от своите убеждения. На министър Персиньи казва: „Аз съм републиканка, но в 1848 година съм настоявала по цели часове в този ваш кабинет за милосърдие пред тия, които вие свалихте от власт“. Пред републиканците твърди, че е останала вярна и продължава да се излага за тези, които я клеветят: „Не ми е дотегнало да изпълнявам дълга си, който, струва ми се, е преди всичко да се застъпвам пред силните за слабите, пред победителите за победените, които и да са те и в който лагер и да се намирам аз…“ Нейната основна теза е: „Можете да преследвате действията, но не убежденията. Мисълта трябва да бъде свободна.“ На тази почва я подкрепя братовчедът на президента, принц Наполеон Жером („Плонплон“), на когото я е представил граф д’Орсе и който й става истински приятел. „Пакостникът“ на рода Бонапарт, „принц от партията на Монтанярите“ 122 122 Крайните от времето на Френската революция. — Б.пр. , този якобинец се застъпва пред Тиер за „недостойните тълпи“ и по този начин си осигурява уважението на напредничавите умове. Близък с братовчед си Луи Наполеон, той си позволява твърде много и подкрепата му е особено ценна за Жорж. Тя го вижда често. Неиздаден бележник, 8 февруари 1852: „Обяд у Наполеон Бонапарт. Мансо запазва угарката от пурата и чашката си, като казва: «Кой знае? Някой ден…» Толкова много прилича на чичо си!“

В продължение на месеци Санд обикаля министрите, принца, префектите, спасява болни затворници, издействува помощи за семействата им, задържа цели групи политически изселници, праща на изгнаници книги и пари, пише молби, като се старае да запази достойнството на молителите, изтръгва от екзекуционния взвод четирима войника, осъдени на смърт. Комунистите я наричат „светицата от Бери“; изселеният Марк Дюфрес — „милосърдната Богородица“; а Алфред д’Орсе й пише: „Вие сте много мила жена, независимо от това, че сте първият мъж в наше време“. Когато среща прекалено много пречки, тя не се колебае да се обърне отново към президента:

Всички трябва да разберат, че това, което ми казахте, е вярно: не преследвам убежденията, не наказвам мисълта… Но в очакване на амнистията, която вашите истински приятели ни обещават, наредете вашето великодушие да се узнае в провинцията; научете какво казва народът, който ви е избрал: „Той би желал да бъде добър, но има жестоки служители и не е господар. Никой не зачете волята ни: ние искахме той да бъде всесилен, а не е…“

Тя продължава да вярва в добрата воля на бившия затворник от Ам, станал сомнамбул в Елисейския дворец.

Жорж Санд до Жул Ецел, 20 февруари 1852:

Все още съм и ще бъда убедена, че президентът е нещастник, жертва на погрешна и всевластна цел. Обстоятелствата, с други думи партизански амбиции, го тласнаха във водовъртежа на събитията. Той се надяваше, че ще ги овладее, но е вече наполовина затънал в тях и аз се съмнявам дали в този момент си дава сметка за действията си…

Когато става император с почти единодушния вот на народа, тя престава да го вижда и отсега нататък, ако има нужда от опора или помощ за някой нещастник, се обръща към императрицата, към принц Наполеон или принцеса Матилда. Държането на Санд през тия трудни времена е прекрасно, достойно и великодушно. В продължение на няколко седмици — от март до май 1848 — тя се увлича от политическите страсти; след преврата ги овладява и се отдава само на благотворителност.