Андре Мороа - Жорж Санд

През ноември 1851 тя идва в Париж за репетициите на пиесата й „Сватбата на Викторина“, представена в театър „Жимназ“ на 26 ноември 1851. На премиерата присъствува и Соланж със своя съпруг и с покровителя си граф д’Орсе. Семейство Клезенже върви от раздели към помирения и от помирения към раздели. През следната (1852) година едно съдебно решение ще сложи край на бурния семеен живот на двамата съпрузи-врагове. Тъй като лейди Блесингтън е починала през 1849 година, Алфред д’Орсе, много влиятелен в новия режим, се привързва към младата Соланж и по рикошет покровителствува майката на своята приятелка.

Всички говорят за вероятен преврат. Кой би му се противопоставил? Буржоата ли? Те са монархисти. Работниците? Защо ще подкрепят едно събрание, което е заповядало да се стреля срещу тях? На 1 декември Емануел-Араго казва на Санд: „Ако президентът не извърши по-скоро преврат, не разбира работата си; защото засега няма нищо по-лесно от това.“ Вечерта тя отива на цирк със Соланж и Мансо. Когато минават в един часа след полунощ покрай Елисейския дворец, виждат, че вратата на двора е затворена. На пост е само един часовой. Пълна тишина; уличните фенери осветяват калния, хлъзгав паваж: „И утре няма да е!“ — казва със смях Санд. И спи спокойно цяла нощ.

На другия ден, 2 декември, Мансо й съобщава: „Кавеняк и Ламорисиер са във Венсен. Събранието е разтурено.“ Това не й прави впечатление. Тази умираща република отдавна вече й е чужда. Хората по улиците са спокойни, но вечерта в „Жимназ“ представят „Сватбата на Викторина“ пред празен салон. „Дотолкова се владея сега — казва Жорж на един приятел, — че нищо вече не ме възмущава. Гледам на реакционния дух като на сляпа неизбежност, която трябва да се победи с време и търпение.“ Тя прекарва вечерта край камината си, като се вслушва към външните шумове: „Мъртва тишина, от глупост или от страх“. В продължение на няколко дни тя се надява, че новият господар ще се опита да примири французите.

Жорж Санд до Жул Ецел, 24 декември 1851:

Някои мислеха, че между предстоящата, съвсем краткотрайна победа на социализма и това, което стана този месец, е имало и нещо средно: една конституционна република. Виждате, че народът не я иска и това е съвсем просто. Едно изключително страдание иска изключителни мерки, дори ако са само емпирични; предпочита се неизвестното пред известното, магията пред временните облекчения… Ако днешният човек не е безразсъден, ще трябва да разбере, че силата му е в народа. И само той може да бъде днес силен, защото само той може да получи със или без насилие шест, седем или осем милиона гласа, колкото ще събере…

Но началото на новия режим е окървавено и тиранично. Както по времето на белия терор, крайните искат от Принца да забули статуите на милосърдието и състраданието, да бъде „човек от бронз, справедлив и безпощаден“, да мине през века „с неумолим меч в ръка“. Всички верни на републиката са грубо отстранени. Потисничеството се влошава от местни отмъщения. „Половината Франция доносничи срещу другата половина“ — пише Жорж Санд. По силата на безапелационни решения, взети по анонимни клевети, нещастни граждани са хвърляни в затвор, изселвани в Африка, изпращани в Кайен 121 121 Пристанище на Атлантика във френска Гвиана. Каторга. — Б.пр. . В Бери настава паника. Мнозина близки на Ноан са в затвора, други са посочени за изселване. Пиер Льору, Луи Блан, Ледрю-Ролен, Виктор Бори са емигрирали доброволно. Говори се, че ще бъде арестувана и Санд. Тя не иска да избяга; напротив, поисква да се срещне с Луи Наполеон.

В действителност нищо не я заплашва. Принц-президентът я уважава. Но тя настоява да бъде приета: иска да се застъпи за приятелите си. Полицейският префект Мопа й изпраща открит лист; на 25 януари 1852 година тя идва в Париж и пише на принца:

Всякога съм ви смятала за човек със социалистически дух… Проникната от набожна вяра, бих сметнала за престъпление всред всеобщите приветствия да укоря небето, нацията, човека, посочен от бога и приет от народа…

Той отговаря собственоръчно, върху бланка от Елисейския дворец: „Мадам, ще бъда щастлив да ви приема, в който ден от идната седмица определите, към три часа…“ Тя приготвя дълго писмо, гдето излага това, което се страхува, че не ще може да каже по липса на време. То е зов за милосърдие:

Принце, аз не съм мадам дьо Стал. Нямам нито гения, нито гордостта, която тя вложи в борбата си срещу двуличието на гения и властта… И все пак идвам при вас с твърде смело искане… Принце, мои приятели от детинството и старостта ми, близки като мои братя или осиновени деца, са в тъмница или в изгнание: Вашата строгост се стовари върху всички, които са, приемат или са обявени за републикански социалисти… Принце, аз не бих си позволила да разисквам с вас един политически въпрос; това би било смешно от моя страна; но с цялото си незнание и безпомощност се провиквам със сълзи на очи към вас: „Стига! Стига, победителю! Пощади силните, както и слабите… Бъди благ и човечен, защото и твоето желание е такова. Толкова невинни и нещастни същества се нуждаят от това!“ Ох, принце, думата изселване, това тайнствено наказание, това вечно изгнание под чуждо небе не е измислено от вас; ако знаехте как то съкрушава и най-спокойните, и най-равнодушните!… А предварителният затвор, в който хвърлят болни, умиращи, гдето затворниците са захвърлени върху слама, в задушен въздух, където въпреки това треперят от студ! Ами тревогите на майките и дъщерите, които не разбират нищо от държавни интереси, слисването на мирните работници, на селяните, които казват: „Нима може да се хвърлят в затвор хора, които не са нито убивали, нито крали? Нима ще ни затворят всички? А с каква, радост гласувахме за него!“ Ах, принце, скъпи някогашен принце, вслушайте се в човека, който е във вас, който никога не ще може да се превърне в абстракция, когато управлява. Политиката върши несъмнено велики дела, но само сърцето върши чудеса. Послушайте вашето.