Андре Мороа - Жорж Санд

Може би сте права и аз съжалявам, че оказах премного доверие на приятели, изпълнени с доброжелателни илюзии. Те казваха, че вие съжалявате за мене, а аз имах простодушието да намеря това за съвсем естествено. Припомняха ми сърдечността, съвършената любезност, с които Жорж, човекът на изкуството, подал някога ръка на „Принцесата“ бегълка. И стигнах до заключението, че на мене се пада да направя първата стъпка… Знаех страданията ви, различни, но еднакво дълбоки с моите. А ето че съм нарушила неуместно усамотението ви, отначало с ненавременен порив, днес с намусено мъмрене…

Жорж не е против едно полупомирение; но преди да се съгласи на него, иска да изчисти гнойника, да осветлят всички още тъмни точки.

Мари д’Агу до Жорж Санд, 28 октомври 1850:

Вие сте положително по-добра от мене! Не се сърдите за писмо, което — ако бях на ваше място — щеше да ме разсърди, и ми давате с простота и откровеност, каквито ни подобават, възможността да ви видя отново с радост и доверие.

Не би било съвсем точно да се каже, че съм мислила за някаква ваша двойна игра между Лист и мене. Убедена съм, че всяка друга жена на мое място не би се колебала като мене (и вие ще се съгласите с това, когато ви разкажа някоя вечер, в спокоен разговор насаме край вашата или моята камина, тази дълга история); но един ден вярвах, на следния се съмнявах. В приятелството бях такава, каквато бях така дълго и в любовта: приемах и отхвърлях едновременно най-противоречиви и несъвместими неща. Двете ми писма бяха писани по време, когато вашето положение между Бокаж, Малфий и Шопен, което ми бе обрисувано в най-отвратителни краски, насочваше съзнанието ми да вярвам във вашата измяна; това не оправдава писмата ми, а само ги обяснява. Не съм била нито капризна, нито странна. Не съм имала дори желание да ви напакостя, защото знаех много добре, че пиша на лице, което ви обича (за нищо на света не бих говорила така пред ваши неприятели). Бях уязвена и потърсих необмислена утеха. Двете писма заслужават само едно — да бъдат изгорени.

Влиянието на Лист, на което се позовавате против мене, от тогава изцяло се промени; той се довери така изцяло на особата, в която не желаеше да има доверие; така безвъзвратно скъса с нещастната жена, на която даваше съвети, че не виждам в случая причина за угризения на съвестта ми. Като поставям в ръцете ви нишката, която още от първата ни среща през 1835 година минава из цял лабиринт от интриги и недоразумения, мисля, че ще почувствувате и прецените нещата така, както ги чувствувам и аз. И ако приятелството ни няма да се възобнови, за това ще трябва да обвиняваме не миналото, а настоящето и бъдещето. Казах напоследък нещичко по този въпрос на нашия „помирител“. Не ми липсват опасения в тази насока. Между нас има много и прекрасни сходства; мисля, че вашият и моят идеал се различават съвсем малко. Но на дело, във всекидневния живот, във вкусовете, навиците, второстепенните мнения, в обкръжението ни възникват противоречия, на които вие отдавате, струва ми се, много повече значение, отколкото аз. Ако срещнете у дома ми човек, чието изражение ви е неприятно; ако забележите на сребърни лъжици герб, който не съм премахнала от безразличие, икономия или нежелание да се покажа страхлива; ако не одобрявам постъпките и средствата на някои ваши политически приятели, и така нататък, и така нататък… вие се засягате; ако в къщата ми се говорят глупости, държите ме отговорна за тях; ако най-после поради дълга привичка на самотност и съсредоточеност съм понякога не така излиятелна, както сама бих желала, вие предполагате, че съм недоверчива и пресметлива. Ето, драги Жорж, кое ме кара малко да се страхувам, но не толкова все пак, че да не се опитам да завладея обетованата земя…

В действителност приятелство между двете жени вече не е възможно. Премного са приказвали, премного са писали и двете. Всяка от тях знае какво мисли за нея съперницата и противницата й. Прекалената, откровеност не се прощава. Тя оставя в душата на другата страха от една прекалено прозорлива преценка, която е била и може отново да бъде жестока. Не съществува приятелство, без доверие и едно дори престорено уважение е по-благоприятно от суровата искреност, която впрочем е често пъти само израз на лошо настроение или озлобление.

Децата на Санд почти не се променят. Соланж и „каменарят“ й продължават да се люшкат между страстна любов и разрив. Големият дом Нарбон е продаден на безценица по съдебен ред, „по искане, преследване и действия“ на кредиторите, поради неплащане лихвите на ипотеката. Тъй като дъщерята е пропиляла зестрата с лудориите си, майката се съгласява великодушно да й дава рента от три хиляди франка, а това е тежко бреме. На 10 май 1849 година в дома на Казимир в Гийери се ражда едно момиченце: Жана Клезенже. Каменарят е получил на изложбата в 1848 година медал, първа степен, а на следната година и орден. Соланж „е понесена от вихъра на парижкия живот“; приема на вечеря писатели, актьори; има коне, кола, английски кочияш. Само бог знае как заплаща всичко това!