Андре Мороа - Жорж Санд

Работната й маса е отново нейна крепост срещу нападенията на враждебния свят. Тя започва да работи отново върху «История на моя живот», а по съвет на Ролина се връща и към пасторалните романи. Когато започва «Малката Фадет», пише един прекрасен предговор: «Защо се върнахме при овцете си». И предава разговора с Франсоа Ролина, след който се е заела да напише тази книга:

Както разговаряхме за мечтаната от нас република и за тази, която трябва да понасяме, стигнахме до това място на сенчестия път, гдето овчарският босилек приканва за почивка.

— Помниш ли — каза той, — че минавахме оттук преди една година и прекарахме цяла вечер? Тук именно ти ми разказа историята на Подхвърления и аз те посъветвах да го напишеш в непринудения стил, с който ми го разказа.

— И който беше подражание на нашия конопар? Припомням си, но ми се струва, че оттогава са минали десет години.

— Обаче природата не се е променила — продължи моят приятел; — нощта е все така ясна, звездите все така блестят, овчарският босилек ухае все така прекрасно… Колкото и да сме огорчени и нещастни, никой не може да ни отнеме радостта да обичаме природата и да си почиваме в поезията. Е добре, щом не можем да дадем нищо друго на нещастните, ще се занимаваме пак с изкуството, както го разбирахме доскоро, с други думи, ще прославим тихичко тази спокойна поезия; и ще я изстискаме като сок на целителна билка върху раните на човечеството.

— Щом е така — казах на приятеля си, — да се върнем при овцете, значи при кошарите си… 113 113 Игра на думи: на френски bergerie значи и кошара, и пасторална поема. — Б.пр.

Тази нова пасторална повест й възвръща обичта на публиката. В предговора и в статиите си тя не отрича своите идеи, но се отказва от борческата политика. Отсега нататък, заявява тя, ще признава два вида собственост: известен дял частна собственост, която единствено ще може да осигури съгласие между класите, и друг дял колективна собственост, която би желала да види колкото е възможно по-голяма.

Жорж Санд до Джузепе Мадзини:

Народът трябва да се управлява само с участието на всички — на реакционната буржоазия, демократичната буржоазия и социалистите. За да се просвещава, за него е потребна мирната и законна борба на всички тези различни елементи…

На Коледа — 25 декември 1848 година — Иполит Шатирон умира в Монживре: «Болен почти от две години, той търсеше изкуствена възбуда във виното. Не ядеше вече, но всеки ден все повече се напиваше… Смъртта настъпи, без да я усети…»

В 1849 година Огюстин дава на Бертолди син, когото кръщават Жорж, както е кръстен и внукът на Мари Дорвал. Остаряла, скъсала всичките си връзки, тя е вече само една пристрастена баба. Дъщеря й Каролина (родена от любовта с Пичини по време на вдовството й на младини) е женена за актьора Рене Люге; тази двойка има малък успех в театъра, но вече три деца за отхрана; парализираният Мерл е пълен инвалид; върху Дорвал тегнат страшни грижи. Тя обикаля смело и неуморно по гастроли, тъй като оскъдуващото семейство няма други приходи освен нейните хонорари на странствуваща актриса. Малкият Жорж е хилав. За да може баба му да го вземе на юг (когато получава роли в Ним, Авиньон, Марсилия), Санд плаща пътните разноски за детето. Но то умира от мозъчно възпаление. Дорвал го преживява само една година.

Рене Люге до Жорж Санд, 23 май 1849:

Мила мадам Санд, прекрасната и нещастна жена почина! Остави ни безутешни! Съжалете ни!…

Мила мадам Санд, тъй като тя толкова много ви обичаше и почиташе, позволете ми да ви разкажа нещо за нейните страдания… Всъщност тя умря от скръб! От отчаяние! Пренебрежението я уби!… Да, пренебрежението… Всички посредствености, отхвърляни при всеки неин успех от двадесет години насам, се възползуваха от паузата в нейната кариера, сплотиха се, станаха могъщи чрез парите си, чрез страстите и нуждите на повечето директори, завзеха театъра и улицата нахълта на сцената… Когато нещастната жена обикаляше театрите, за да търси работа — със своето дарование! — така наречените директори се ококорваха, сякаш чуват за пръв път името Дорвал!… Дарованието й? Каква полза от него? Липсват й един-два зъба… Вече е четиридесетгодишна… Облечена е в черна рокля, погледът й е строг… Всичко това няма да привлече в залата нито един от ония безполезни полуденди-полуразсилни, които пълнят театрите ни, щом чуят името Аманда, Фризет или Роз Помпон… И тъкмо в разгара на този провал се случи първото ни голямо нещастие: почина моят Жорж…