Андре Мороа - Жорж Санд

Тя не признава, че е имало проверка на силите, и все още мисли, че народът ще наложи волята си. Монктън Милс (бъдещ лорд Хаутън), член на британския парламент, на минаване през Париж в началото на май дава обед, на който между поканените са и Жорж Санд, Огюст Мине, Алекси дьо Токвил, Карлота Марлиани и Проспер Мериме. „Една от дамите — пише Мериме — имаше много хубави очи, които държеше наведени над чинията си. Тя беше срещу мене и ми се струваше, че тези черти не ми са непознати. Най-после запитах съседа си за името й. Оказа се, че е мадам Санд. Стори ми се много по-хубава от някога. Не си проговорихме, както можете да предположите, но доста много се поглеждахме… След обяда дадох на полковник Д… една пура и той отиде да й я поднесе от свое име. Тя много мило я прие. Сам аз се държах на една канджа разстояние, както казват моряците. A long spoon to eat with the devil 112 112 A long spoon to eat with the devil (англ.) — Който има работа с дявола, трябва да е по-хитър от него. — Б.пр. .“ Токвил, който няма лични спомени, се интересува от Санд като от „политик“. Той е силно предубеден към нея; но е очарован от изисканата и естествена простота в държането й и в разговора.

„Бях поразен от това, което ми каза. За пръв път влизах в пряк допир с лице, което можеше и желаеше да ми каже какво става в лагера на противниците ни. Партиите никога не се познават взаимно; те се приближават едни към други, сблъскват се, сбиват се, но не се виждат. Мадам Санд ми обрисува твърде подробно и необикновено живо състоянието на парижкото работничество, организацията, числеността, оръжията, приготовленията, мислите, страстите, страхотните му намерения. Смятах, че картината е преувеличена, а не е била; последвалите събития доказаха това. Тя се страхуваше, както изглежда, за себе си при една победа на народа и ни съчувствуваше за съдбата, която ни очаква: «Постарайте се да убедите приятелите си — каза тя — да не тласнат народа към улицата, като го тревожат или дразнят; и аз бих желала да внуша на моите съмишленици търпение. Защото започне ли битка, вярвайте ми, ще загинете всички…»

Тази поразителна вяра в победата на нейните идеи тъкмо когато те са в такава опасност, е последица от преголямата й жизненост. Тъй като се чувствува силна, тя мисли, че и социалната република е силна. В статиите си изразява симпатия към републиканците социалисти и враждебност към един незабавен комунизъм, «който е чисто и просто отрицание на комунизма, защото ще иска да действува с насилие и унищожаване на евангелския, и комунистическия принцип на братство». Тя смята момента толкова сериозен, че не отива на 6 май в Бери за венчавката на своята мила Титин.

За какво мечтае девойката, отдавна влюбена в своя братовчед, когато Морис, като кмет на Ноан, извършва бракосъчетанието й с Бертолди, за когото тя се омъжва по разум? Представяме си тъгата, с която Огюстин напуска къщата, където е преживяла толкова надежди и е имала такива успехи в домашния театър. Тя е страдала понякога тук, разбира се. Но прекрасно се е забавлявала. Да се омъжи за този ужасно превзет стар ерген, да споделя живота на някакъв неизвестен чиновник, това означава за нея да се примири с един скучен, посредствен живот.

Бурята, която Жорж е предсказала на Токвил, избухва на 15 май. Поводът е една манифестация в полза на поробена Полша, държавата, разпъната като Христос. Ламартин е благоразумен министър и отказва да въвлече Франция в една безнадеждна борба; полските емигранти се обявяват яростно против него. Такава е явната причина на демонстрацията. Всъщност тя цели да изтъкне силата на народа и да наложи нови избори. Много манифестанти вярват наивно в дадените лозунги и викат: «Да живее Полша! Да живее Републиката!» Постепенно започват да се чуват викове: «Да живее Луи Блан!» И Бланки увлича множеството да завземе с пристъп Националното събрание. Ламартин, Ледрю-Ролен, дори Барбе нямат възможност да се изкажат. Бланки и Луи Блан накарват тълпата да акламира демократичната и социална република. Настояват да се изпрати незабавно армия за Полша. В този момент се чува сигнал за тревога. Националната гвардия идва на помощ на Събранието. Всичко пропада. Тълпата се разбягва в паника. Чуват се викове: «Смърт за Барбе!» Арестуват го. И всичко свършва.

Къде е на 15 май Жорж Санд? На улица «дьо Бургон» заедно с тълпата. Там, на един прозорец в приземен етаж, вижда някаква дама, която държи реч, а народът я акламира. Тя запитва коя е тази героиня. Отговарят й, че е Жорж Санд! Морис разказва, че било шега на някакви безделници. Сам той тръгва заедно с бериеца Адолф Дюплон да доведе оръдие от военното училище, но намира там само чаши за бира. «Паметен и безкрайно смешен ден» — пише той. Положително е, че Санд не е вземала дейно участие в него. Въпреки това вестниците я държат отговорна за станалото, защото в Бюлетин №16 е писала, че народът е в правото си да защищава републиката, дори срещу Националното събрание. На това тя отговаря, че Бюлетинът е печатан много преди 15 май и не може да бъде негова пряка причина. Това е вярно.