Андре Мороа - Жорж Санд

Жорж Санд до Огюстин Бро:

Беше прекрасно, просто и трогателно: четиристотин хиляди души от черквата Мадлен до Юлската колона; нито един стражар, нито един полицай и все пак пълен ред, благоприличие, сериозност и взаимна учтивост, така че никой никого не настъпи, никому не смачкаха шапката. Великолепно! Парижкото население е първо в целия свят!…

Републиката е установена и няма вече да я изпускат; ако стане нужда, ще умират по барикадите, за да я защитят. Правителството, съставено от почтени хора, не е може би на висотата на една задача, която изисква „гения на Наполеон или сърцето на Исус“. Но повечето хора в него правят всичко, което е по силите им.

Санд не е била никога действително близка с Ламартин. Поздравила го е в 1843 година веднага след речта му против режима. Зарадван от това писмо, той предлага да се срещнат. В пет часа следобед тя все още спи, но този път става, за да го приеме, „в недозакопчана работна роба. Донасят пури, започва разговор за политиката и човечеството. За пръв път сега двамата велики писатели разговарят лично. Дотогава Жорж Санд си е давала вид, че почти го презира…“ Когато го вижда отново в Париж през февруари 1848 година, тя намира, че е много опиянен от ролята си. „Току-що държах реч и се прегръщах със сто хиляди души“ — казва той. Жорж намира, че той напомня повече Вернио, отколкото Мирабо, повече поет, отколкото човек на действието. Но републиката още има нужда от него: той е нейният „очароващ блясък“. Мощният му, приятен глас смекчава думата революция.

Санд наблюдава водачите на временното правителство, дърпани в две противоположни посоки от работниците и буржоазията. Работническата рубашка против редингота; каскетът против шапката; социалистическата република против буржоазната република — това е 1848 година. В своята радост от победата Жорж не желае този конфликт. Буржоа и работници са свалили заедно един „недостоен режим“. Трябва да си подадат ръка.

„Народът — пише Санд — е склонен да даде пълно доверие на буржоазията. Буржоазията няма да злоупотреби с него. Тя не ще допусне да бъде заблудена от коварни съвети, напразни тревоги, неверни слухове, клевети срещу народа. Народът ще бъде справедлив, спокоен, мъдър и добър, доколкото средната класа му дава пример в това отношение…“

В тези начални дни тя е толкова повече оптимистка, защото се чувствува неочаквано силна. Накарала е да назначат приятелите й за комисари на републиката в Шатору и Ла Шатр. В Бурж сполучва да уволни бившия си любовник Мишел, който, според нея, изменил на демокрацията от страх пред демагогията. С помощта на Ледрю Ролен тя е назначила вече Морис за кмет на Ноан. За Полина Виардо е издействувала честта да композира „нова Марсилеза по текст на Дюпон. Аз ръководя всичко това“ — добавя гордо Санд. Самата тя получава постоянен пропуск да се явява, когато пожелае, при членовете на временното правителство. „С обичайното си увлечение и недомислие“ Ледрю-Ролен я натоварва да редактира Бюлетина на републиката. Тя става музата на революцията. Дейността опиянява хората на изкуството; те не познават опасностите й; и главата им се замайва. Мислят, че действителността се поддава на моделиране така леко, както и въображаемите светове. Пробуждането е внезапно и тежко.

Защото този прекрасен сън е краткотраен, нещо свойствено на всички сънища. Богатите се изплашват; бедните също. Народът, запазил лош спомен от 1830 година, когато кралят-гражданин му бе отнел републиката, остава при оръжие. „Видях — пише Санд през март 1848 — как недоверието и неверието се промъкват в сърцата на богатите; видях как амбициите и измамата възприемат маската на приобщаването.“ Тя се бои от дейците в тринадесетия час, от републиканците на утрешния ден, които вече се смесват с манифестантите, за да подготвят провала им.

Изтичва в Ноан, за да настани Морис на престола и да провери настроението в провинцията. На селския площад се състои градинско увеселение; берийците пристигат на коне, с пушка през рамо; тази кавалкада прилича на мирно шуанство 111 111 Шуанство — организация и дейност на роялистите по време на Първата република. — Б.пр. . Но гражданите в Ла Шатр се държат враждебно. „Върнах се да помогна, доколкото ми е възможно на приятелите си, да революционизирам Бери, който е съвсем неподвижен… И все пак републиката не е загубена от това, че в Ла Шатр не я искат…“ Но тази несполука я ожесточава и тя става по-нападателна. Когато се връща в Париж, смята с гордост, че е мозъкът и перото на революцията.