Андре Мороа - Жорж Санд

Пиер Льору я е предупредил някога, че предпочита задругата пред комунизма, защото той е не само за подялба на имуществата, но и за „братско общуване на душите“. Но в 1848 година Жорж е надминала Льору; тя желае социализмът да мине в действие, докато нейният философ намира удоволствие само да построява системи.

Жорж Санд до Бокаж:

Аз съм за комунизма, както някои хора са били християни в петдесетата година от нашето летоброене. Той е за мене идеалът на прогресивните общества, религията, която ще съществува след няколко века. Но не мога да се присъединя към нито една от сегашните форми на комунизма, защото всички имат диктаторски характер и смятат, че могат да се наложат без съдействието на нравите, навиците и убежденията. Никоя религия не се затвърдява със сила…

Този комунизъм изглежда по-скоро идиличен, отколкото нападателен, и прави впечатление, че романите, в които Санд го изразява, са обнародвани в консервативни издания: „Конститюсионел“, „Епок“. Що се отнася до личното й положение на богата жена, то не я затруднява: „Аз изпитвам ненавист към поземлената собственост. Привързаността ми не отива по-далече от къщата и градината. Полето, равнината, ливадите, всяка равна плоскост ми навява смъртна досада, особено когато е моя собственост, когато си казвам, че това нещо е мое, че съм длъжна да се грижа за него, да го пазя, да го заграждам с тръне, да прогонвам оттам стадото на бедняка, за да не обеднея и аз на свой ред, а това в известни случаи води неизбежно до загуба на чувството за чест и дълг.“ Остроумно изказване на желанието да си запази Ноан и да живее там с братска скромност.

В областта Бери, където е собственица на замък, мадам Санд води от 1840 година борба против Луи-Филип заедно с напредничавата опозиция. През 1843 година, както видяхме, тя подпомага щедро основаването на „Еклерьор Дьо л’Ендр“. Политиката на Еклерьор се приближава до тази на парижкия вестник „Ла Реформ“, където царува Ледрю-Ролен, остроумен и красноречив адвокат, с красива външност и любезна усмивка, но ленив опортюнист, който се е оженил за пари и е голям донжуан. По-близо до Санд е Луи Блан, социалист с комунистически забежки, който не казва вече: „Всекиму според труда“, а: „Всекиму според нуждите“. Тя е в преписка с него и като истинска берийка му задава няколко „твърде глупави“ и съвсем преки въпроси, преди да се свърже с неговото движение. Щом вижда Луи Блан, тя обиква този дребен мъж с детско лице, който се смее, ръкомаха и блести със смелост и ум. Решава дори да го ожени за „хубавицата“ — прякор, даден на Соланж от Полина Виардо. В романа си „Пичинино“ тя ни е оставила неговия портрет: „Голямо честолюбие в малко тяло, подкупващ, приятен глас, желязна воля“.

Но погрешно би било да си я представим заета през четиридесетте години да подготвя революция. През това време тя си живее спокойно в Ноан.

Жорж Санд до Шарл Понси:

В Ноан ще остана до зимата, както всяка година, както винаги, защото животът ми е уреден сега като нотна хартия. Написах два-три романа, един от които скоро ще излезе… Син ми е все така слаб и нежен, но напълно здрав. Той е необикновено добро същество, кротко, с равен характер, работливо, скромно и правдиво. Не само сърцата, но и характерите ни се съгласуват така добре, че не можем да живеем нито ден един без друг. Той встъпва вече в двадесет и третата си година, аз в четиридесет и втората… Свикнали сме да се веселим, не шумно, но доста продължително, а това ни сближава въпреки възрастта, и след като сме се трудили цяла седмица, си устройваме голямо развлечение да изядем една баница на тревата, малко по-далечко от къщи, в горичка или в някоя развалина заедно с брат ми, дебел, духовит и добродушен селяк, който вечеря всеки ден при нас, защото живее само на четвърт левга от Ноан. Това са големите ни лудории! Морис рисува пейзажи; брат ми си подремва на тревата. Конете пасат на свобода… Кучетата тичат нагоре-надолу, а едрият кон, който вози цялото семейство в един вид голяма ръчна кола с едно колело, идва да яде от чиниите ни…

Романите, които е писала по това време, не са само социални. „Вие мислехте значи, че пия кръв в аристократически черепи; о, не, изучавам Вергилий и уча латински…“ Четенето на Вергилий й внушава мисълта да напише „Георгики“ за своята област. В детството си е била очарована от приказките на конопаря по седенките. Тя мечтае да достигне тази селска простота на разказа, да запази прекия, рязък тон на народния разказвач, като замени селския език, за да бъде разбираема за парижкия читател. Този опит дава две приятни идилии: „Дяволското блато“ и „Подхвърленият Франсоа“. Това са два успоредни романа; в първия богат селски стопанин се оженва за бедна девойка; във втория Подхвърленият (извънбрачно дете, изоставено в полето) е обикнат от богатата жена, която го е прибрала. От тези трогателни и чисти пасторални повести лъха красотата на творби от древността. Те напомнят не само Вергилий, но и Теокрит, понякога дори „Одисеята“. Освободена от различните идеологии и увлечена от поезията на своята провинция, Санд е написала два шедьовъра. В 1843 година един книжар казва на Балзак: „Никъде вече не искат да четат Жорж Санд. «Странствуващият работник» я погуби въпреки привилегията на прочутите писатели да пишат по двадесет лоши книги.“ Следната година, напротив, Балзак казва на мадам Ханска за Жана: „Прочетете тази книга! Несравнима е!… Пейзажът е обрисуван от ръка на майстор…“