Андре Мороа - Жорж Санд

Срещата е разказана и от Санд: „Мислех, че няколко месеца раздяла ще излекуват тази рана и ще възстановят едно спокойно приятелство, един справедлив спомен… Видях го за момент през март 1848, стиснах ледната му разтреперана ръка. Исках да поговорим; той избяга. Мой ред беше да кажа, че не ме обича вече. Спестих му това страдание и оставих всичко в ръцете на провидението и бъдещето. Нямаше вече да го видя. Зли хора се бяха изпречили помежду ни. Имаше и добри, но те не съумяха да действуват. Имаше и лекомислени, които предпочетоха да не се намесват в неудобни въпроси…“

Така върви животът. Двама души са един за друг най-скъпото нещо на света, но в това всекидневно общуване огромен дял има навикът. Преместете ги, отдалечете ги един от друг и те ще пуснат корени в друга почва. На човек, комуто сте казвали всичко, не се решавате да говорите глупости; и настъпва мълчание. Можем да си представим със съчувствие Санд и Шопен пред стълбите на улица „Вил-л’Евек“, да тръгват всеки по своя път, без да се обърнат.

„Жените нямат нравственост — е казал Лабрюйер. Нравствеността им зависи от този, когото обичат.“ Не един биограф се е опитал да приложи този израз към политическия живот на Жорж Санд. „Тя нямаше никаква доктрина — казват те; — убежденията й зависеха от този, в когото е влюбена.“ Това не е вярно. Тя има политически убеждения още преди да е започнала да люби. Аристократът Шопен и скептикът Мюсе не са я направили нито аристократка, нито скептичка. Тя възприема идеи от Мишел от Бурж, от Ламне, от Пиер Льору, „но идеи, които вече е имала сама“. По-точно е да се каже, че внася в политиката своя темперамент на влюбчива жена: тя е крайна, неблагоразумна, пламенна, буйна, с прекрасни пориви от милосърдие и невидима основа от здрав разум. Заедно с мадам дьо Стал тя е една от малкото жени, играли роля в историята на Франция през XIX век. Този факт изисква обяснение и изследване.

Казахме, че се отдава на политика, преди да се отдаде на любовта. Белязана е още от детинство. Защото, от една страна, принадлежи към народа и обича да припомня това („към народа принадлежа и по кръв, и по сърце… не съм натрапница в неговата среда“); защото дълго време е живяла в близко приятелство със селските деца; защото първото й силно чувство е сурова, буйна обич към несправедливо оскърбяваната й майка, както мисли тя; защото от тази майка е научила да се бои от богатите — тя изпитва вродено съчувствие към бунтарите. Страдала от покварата на управляващите тогава класи и сама участвувала в тази поквара, тя влага цялата си надежда в добродетелта на масите.

И така, точка първа: Жорж Санд е демократка по инстинкт. Или поне мисли, че е. По-нататък ще видим, че няма много ясни разбирания за демокрацията. „Аз съм по природа поет, а не законодател, ако трябва воин, но никога парламентарист.“ Много сериозно признание, което ще обясни разочарованията й. Заедно със своите приятели от Ла Шатр тя всякога защищава републиканците и бонапартистите против монархистите. Всеки крал, дори когато се нарича крал-гражданин 109 109 Тогавашният френски крал Луи-Филип е бил наричан кралят-гражданин. — Б.пр. , е в нейните очи тиран. Когато Морис става съученик на херцог дьо Монпансие 110 110 Монпансие (Антоан, херцог дьо Монпансие) — пети син на френския крал Луи-Филип (1824–1890). — Б.пр. , тя забранява на сина си да приема поканите на младия принц. Но и този път постъпва по-скоро по инстинкт, отколкото по убеждения. Тя е републиканка, която — като Жером Патюро — търси възможно най-добрата република.

Точка втора: По природа, възпитание и убеждение тя е християнка евангелистка. Смята, че християнството трябва да бъде народно, великодушно, социално или изобщо да не съществува. Нито епикурейски, нито великосветски морал. Тук се чувствува влиянието на Ламне.

Точка трета: На четиридесет години тя е все още е мистичка и поклонница на Русо. Стреми се да се отдалечи от мистицизма на страстите поради житейски опити, които са й доказали, че сърцето не е добър съветник. Въпреки разочарованията си упорствува да мисли, че прякото общение с бога е най-добрият начин за познание; и твърди, че такава връзка съществува не между бога и отделната личност, а между бога и душата на народа. И тя като Русо вярва във вродената доброта на хората и не приема догмата за първородния грях. По това се различава напълно от Балзак, който желае силно правителство, защото се страхува от природните качества на хората. До 1848 година Санд ще има доверие в масите, стига да им са внушили „истинска“ религиозна и социална философия.