Андре Мороа - Жорж Санд

И най-после точка четвърта: Тя е искрена и безкористна в тези свои убеждения. Няма никакви лични амбиции. Феминистка ли е? Не, ако вземем думата в значението, което й се придава от края на XIX век насам. Жорж Санд никога не е искала или желаела политическо равенство за жената. Тя смята обществените задължения несъвместими с майчинските. „Възпитанието на жените — казва тя — ще се изравни с това на мъжете, но сърцето на жената ще си остане убежище за любовта, предаността, търпението и състраданието. Тя именно трябва да спасява сред грубите страсти милосърдния християнски дух. Много нещастен би бил един свят, в който жената няма да играе вече тази роля.“

Тя иска за жените не право да бъдат избирателки и избираеми, а равенство в гражданските права и в чувствата. Смята, че робството, в което мъжът държи жената, осуетява щастието и на двамата, възможно само при свобода. Жените не биха имали никакви претенции, ако ги обичат така, както те желаят да бъдат обичани: „Но с тях се отнасят зле; укоряват ги в малоумие, до каквото ги свеждат; презират невежеството им; подиграват се на знанията им. В любовта се отнасят с тях като с куртизанки; в съпружеското другарство — като със слугини. Не ги обичат, просто си служат с тях, използуват ги и се надяват, че по този начин ще ги принудят да бъдат верни.“

Ето главното й недоволство, вика, който още от младини ще кънти в цялото й творчество. В името на каква човешка или божествена справедливост може да се изисква от жената вярност, каквато мъжът смята непотребна и смешна, когато става дума за самия него? Защо жената трябва да е целомъдрена, когато мъжът е дон жуан, грубиян и развратник? „В нашето общество, според нашите предразсъдъци и нрави, колкото повече един мъж е известен със своите любовни успехи, толкова по-усмихнато го приветствуват. Особено в провинцията, този, който много е гулял и любил, минава за веселяк и толкова… Не такова е положението на жената, обвинена в изневяра. На нея се признава само един вид чест. Щом е изневерила на мъжа си, тя е опозорена и унизена; опетнена е в очите на децата си; подлежи на позорно наказание, на затвор.“ Санд желае да върне на жената гражданските права, които бракът й отнема, и да премахне закона, предвиждащ позорни наказания за прелюбодеяние от страна на жената — „дивашки закон, създаден да увековечи и умножи прелюбодеянията.“

Срещу неправдите, които смущават брачния съюз, тя вижда само едно средство — несъществуващата в нейно време свобода за разтрогване и изменение на брачните отношения: „Когато едно човешко същество, мъж или жена, се е издигнало до разбиране на истинската любов, за него не е вече възможно, нещо повече — не е вече позволено — да се връща назад и да постъпва като животно“. Ако не се придружава от дълбоко чувство, физическата близост е за нея престъпление и кощунство дори в брака. Жената трябва да има правото да я отхвърли. „Аз смятам за смъртен грях не само да лъжем чувствеността си в любовта, но и да се опитваме да се самозалъгваме с неистинска любов. Твърдя и мисля, че човек трябва да обича с цялото си същество или да живее съвършено целомъдрено.“ Грешка и грях в нейните очи е не да сменяш любовници, докато намериш този, когото обичаш, а да се отдаваш на този, когото не обичаш, дори ако ти е съпруг.

Дотук е границата на нейния феминизъм; виждаме, че той не включва борческа политическа дейност за жената.

Но всяко съзнание се оформя или деформира от идеите на своето време било като следва големите течения, било като им се противопоставя. А съществената отлика на времето от 1830 до 1848 година е, че политическата революция от 1789 година е последвана от повик за социална революция. В 1830 година буржоазията вече е завзела окончателно властта. Режимът на Златната среда е победа за разните Попино, Камюзо и Кардо. Но за прозорливите умове е ясно, че религиозната революция от XVIII в. ще доведе до пролетарска революция. Защо работническите маси, които не вярват в задгробния живот, ще се примиряват с нищета в настоящия? Затова Балзак решава, че само възстановяването на католичеството като духовна власт ще спаси обществото от анархия; а реформаторът Сен Симон, напротив, ще направи усилие да установи върху развалините на католичеството една духовна власт, която да ръководи напредъка на индустрията, науката и изкуствата към върховна цел: „Възможно най-бързо подобряване участта на най-многобройната и най-бедната обществена класа.“