Андре Мороа - Жорж Санд

През 1847 година Санд се вълнува повече от личните си нещастия: скъсването с Шопен, драмата Клезенже — Соланж, отколкото от политика. „И телом, и духом съм сломена от скръб. Мисля, че тя е неизлечима, защото колкото повече успявам да я разсея за няколко часа, толкова по-мрачна и болезнена се връща тя през следващите…“ Но все пак успява да работи, да изглежда, а понякога дори да бъде весела.

Жорж е успяла най-после да намери съпруг на милата Титин. Тридесет и шест годишният полски изгнаник Карол Бертолди е намерил работа като учител по рисуване в Тюл и печели по този начин три хиляди франка годишно. Виктор Бори го открива там; Санд го поканва. Огюстин съумява да му се понрави. Остава да се осигури бъдещето на тия млади хора без състояние. Санд дава на годеницата зестра от тридесет хиляди франка; след това назначава годеника (с гаранция от Дюверне) на длъжността данъчен бирник в Риберак. За да възстанови равновесието на собствения си бюджет, нарушен от тези щедрости и от лудориите на семейство Клезенже, тя работи върху десеттомната „История на моя живот“.

Жорж Санд до Шарл Понси, 14 декември 1847:

Това е низ от спомени, изповеди и размисли, предадени в рамка от подробности, в които ще вложа малко поезия и простота. Няма да разкрия все пак целия си живот. Не обичам високомерните и циничните изповеди и не мисля, че трябва да разкрием всички тайни на сърцето си пред хора, по-лоши от нас и следователно склонни да извлекат не добра, а лоша поука от тях. Освен това нашият живот е неразделна част от живота на всички, които ни заобикалят, и човек не може никога да се оправдае за своя постъпка, без да е принуден да обвини другиго, понякога най-добрия си приятел. А не желая да обвинявам и да огорчавам никого. Такова нещо ми е противно и би било по-голямо страдание за мене, отколкото за жертвите ми. Мисля, че ще напиша една полезна книга, безопасна, прилична, без тщеславие и низости; и работя с удоволствие върху нея…

В 1847 година тя не се среща вече с Пиер Льору и след толкова снизходителност започва да го преценява строго: „Не зная нищо за работите на Льору. Започвам да свиквам с мисълта, че ще може да запази равновесие върху въображаемата нишка, която го свързва с нашия век. Не зная как ще стане това, но все ще намери някакво средство. От една страна, не умее да се оправя с фактите, от друга страна, е ловък, настойчив и умее много добре да изтръгва от света, който отрича, цялата необходима помощ. Как постъпва от толкова години вече, откакто влачи доброволната си бедност, без да лишава от нещо нито себе си, нито толкова други гърла, които трябва да храни? Труден въпрос. Но не и обезпокоителен, щом трае толкова време. Ако Бусак рухне под нозете му, той ще отиде да се подслони другаде. Има великолепна способност да намира неочаквани възможности. Има великолепен усет да наложи на всички почит към това поведение… Признавам, че аз «не съумях да приема йезуитството, с което фанатизмът му може да се огъва при нужда…»“ Лицемерието е почитта на бунтаря към обществото.

Младият Виктор Бори, по това време постоянен гост в Ноан, е в началото на 1848 година „съвсем смутен“ от мисълта, че в Париж става революция. Жорж не вярва в това и февруарската революция я изненадва, както изненадва и Франция. Жорж ненавижда Луи-Филип с една чисто женска омраза, но банкетната кампания за избирателна реформа, която предхожда и довежда падането на режима, й се струва безобидна и безполезна. „Това е интрига между министри, които слизат, и министри, които искат да се качат — пише тя на сина си. — Не вярвам народът да вземе страна в разпрата между господин Тиер и господин Гизо… Затова настоявам да не се разтакаш нататък, защото може да те резнат без полза за правото дело… Прекалено глупаво би било да бъдеш убит заради Одийон Баро и сие.“ Когато безредиците започват, тя се изненадва, че Морис не се прибира в Ноан, както го е посъветвала. Делакроа пише, че Морис бил много възбуден: „Морис сияе; излезе оттук като пиян: не мислех, че е способен на такова екзалтиране“. Страшно обезпокоена, тя заминава да търси сина си.

Когато пристига в Париж, остава изведнъж с впечатлението, че е настъпил великият ден и е установена не само република, но и социална република. На власт са нейните приятели; отива да види дребничкия Луи Блан в неговия дворец Люксембург. Мраморните галерии са изпъстрени от дълги редици пролетарии. Луи Блан сияе: „Необходимо е — казва той — силата на народа да се прояви с външно спокойствие; спокойствието е величието на силата“. От един прозорец в къщата на Гизо, където разговаря с Ламартин, тя наблюдава минаването на някакво шествие: