Андре Мороа - Жорж Санд

Жорж Санд до Морис, 24 март 1848:

Ето ме вече заета като държавник. Днес съставих две правителствени окръжни: едно за Министерството на народната просвета, друго за Министерството на вътрешните работи. Забавлява ме това, че и двете се изпращат до кметовете и ти ще получиш по официален път нарежданията на майка ти. Ах, ах! Господин кмете, ще вървите в правия път и преди всичко ще четете всеки неделен ден Бюлетина на републиката пред строената национална гвардия… Не зная кого да слушам. Викат ме отляво, отдясно. Нищо друго и не искам…

Тя е обзета от могъща, искрена вяра. Ламартин й се струва много сдържан и буржоазен.

Жорж Санд до Ламартин, април 1848:

Защо се съмнявате вие, човекът, който може да преценява чудесата, запазени от божественото всемогъщество за вразумяване на слабите и потиснатите, според великите откровения, попаднали във вашата душа на поет и художник?… Мислите, че господ ще чака векове, за да осъществи вълшебната картина, която ви е позволил да зърнете?… Грешите по отношение на часа, велики поете и велики човече!… Защо стоите при тези, които господ не желае да просвети, а не с тези, които просвещава?… Ако само страхът може да ги раздруса и победи, тръгнете с пролетариите, за да заплашвате, като им препречите на следния ден пътя, за да не допуснете да изпълнят заплахите си…

Балзак, който не витае никога из облаците, преценява без илюзии изгледите на новия режим: „Тъй като републиката няма да трае повече от три години — това е крайният й срок, — трябва да се опитаме да не пропуснем изгодните случаи…“ Ако имаше пари, той би закупил — като спекулантите от своите романи — ценни книжа и земи на най-ниска цена, ползувайки се от паниката. „За да се установи република — пише той на мадам Ханска, — трябва всичко да се разруши и всичко да се изгради наново. А това е работа, за която липсват хора. Така много скоро ще се върнем отново, струва ми се, към границите на възможното…“ По въпроса за тези граници Балзак не би бил на едно мнение със своята приятелка и другарка Жорж.

Общите избори наближават. Санд прави всичко по силите си да накара народа „да гласува правилно“, с други думи, да гласува за кандидатите, които биха поддържали правителството и революцията. Но цялата провинция, с изключение на няколко работнически града, изглежда също така консервативна, както и Ла Шатр. А Жорж не допуска мисълта да бъде бита. Тя отива дори дотам, че установява едно опасно различие между мнозинство и единодушие: „Идеален израз на общия суверенитет не е мнозинството, а единодушието. Ще дойде ден, когато разумът ще бъде изцяло разбулен, а съзнанието напълно освободено от колебания, и тогава нито един глас в човешките събрания няма да се обяви против истината… Да, във всички исторически епохи има решителни моменти, когато провидението прави опит и санкционира истинския стремеж с наелектризиращото одобрение на масите. Има моменти, когато пред лицето на бога се проявява единодушие и мнозинството вече остава без значение…“

В Бюлетин №16, който ще придобие неприятна известност, тя заплашва: „Ако не довеждат до победа на социалната истина, ако са израз на интересите само на една каста, изтръгнат от доверчивата почтеност на народа, изборите, които би трябвало да бъдат спасение на републиката, ще бъдат несъмнено нейна гибел. Тогава за народа строил барикади, остава само един път към спасението: да прояви отново волята си и да отложи решенията на едно недействително народно представителство. Ще пожелае ли Франция да наложи на Париж това крайно и съвсем нежелателно средство?… Не дай боже!…“

Това е зов към бунт. Мадам Санд не се бои от него. Правителството, печатът, цяла Франция й се струват разделени на чисто политически републиканци, към които се присъединяват монархистите, и на републиканци социалисти, между които се намира и тя. Съотношението между двата блока може да се определи, според нея, само чрез силата на оръжието. Изборите не й вдъхват доверие, защото ще бъдат насочени против „комунистите“, но против комунисти фантазьори, които искат поземлен закон, грабеж и кражби.

„Ако под комунизъм разбирате заговор, склонен да заграби с преврат диктатурата, както заявяваха на 16 април, ние не сме комунисти… Но ако под комунизъм разбирате желанието и волята с всички законни и признати от обществената съвест средства да изчезне още днес възмутителното неравенство между крайното богатство и крайната бедност, за да даде място на принципа на истинското равенство; да, тогава сме комунисти и имаме смелост да ви го заявим, щом ни питате откровено, защото смятаме, че и вие сте комунисти като нас.“