Андре Мороа - Жорж Санд

На 15 май вечерта тя преценява, че каузата на социалната република е загубена, и има само едно желание: да се върне в Ноан. Но все пак чака още два дни, защото се говори, че ще я арестуват. А не желае да изглежда, че е избягала. В очакване на обиск изгаря всичките си книжа и «Интимния дневник». Но никой не мисли да я безпокои и на 17 вечерта тя спокойно заминава.

«Исках да дам на правосъдието време да ме намери, ако смята, че има да урежда сметки с мене.» Този страх на моите приятели не беше никак правдоподобен и аз бих могла да си придам евтино важност, като си дам вид, че бягам, когато никой не ми правеше честта да се сети за мене, като изключим някои господа от националната гвардия, които се възмущават, че е бил забравен един толкова опасен конспиратор.“

Когато на 15 май вечерта на улица „Бургон“ си припомня Ноан, той й се струва истинско убежище. Но ще се разочарова. Тя е изложена на по-голяма опасност в провинцията, гдето е прицел за реакционерите, отколкото в парижката суматоха, гдето я забравят. Нейните съседи я обвиняват във всякакви заблуждения и престъпления.

„Тук, в това така романтично, кротко, добро и спокойно Бери, в този край, който така нежно обичам и съм доказала на бедните и прости хорица, че зная задълженията си към тях, мене — именно мене! — смятат за враг на човешкия род и ако републиката не е удържала обещанията си, очевидно аз съм причина за това…“

Разправят, че получила от „господин херцог Ролен“ всички лозя, земи и ливади в окръга и заповядала да затворят във Венсенската кула най-добрите депутати.

Жорж Санд до Карлота Марлиани:

Трябва да респектирам с присъствието си една значителна банда глупци от Ла Шатр, които всеки ден повтарят, че ще дойдат да подпалят дома ми. Те не са храбри нито физически, нито морално: когато идват да се поразходят насам, аз отивам между тях и всички ми свалят шапка. Но щом ме отминат, намират смелост да извикат: „Долу комунистките!“)

Новият кмет на Ноан отец Олар, неин политически противник, но личен приятел, я съветва да напусне Ноан, докато утихнат слуховете и гневът. Тя заминава за Тур и вестниците я подиграват: „Къде се е дянала Жорж Санд?… От Париж научаваме, че Жорж Санд, сразена или сразен от изхода на юнските дни, заповядала да опаковат мебелите, кутията й с пури и лишила Париж от присъствието си, за да се засели в Тур. Просто за да намери работа на преносвачите…“

Делакроа й пише, че е направила добре, като е заминала. „Биха ви обвинили може би, че сте издигали барикади. Съвсем правилно казвате, че в такива времена пристрастието не разсъждава и пушката или щикът са единствените използувани доводи… Вашият приятел Русо, който впрочем е виждал огън само в кухненската печка, хвали някъде, в пристъп на войнствено настроение, думите на един полски дворянин, който казва за своята неспокойна република: Malo periculosam libertatem quam quie tum servitium. Тази латинска фраза значи: «Предпочитам свобода, изпълнена с опасности, пред едно спокойно робство». Аз стигнах — уви! — до противно мнение, особено като виждам, че тази свобода, изкупена с битки, не е никаква свобода, която би позволила да се движиш свободно, да размишляваш, най-вече да вечеряш, когато поискаш, да имаш още много предимства, каквито политическите вълнения не зачитат. Простете за моите назадничави размишления, мила приятелко, и ме обичайте въпреки непоправимата ми мизантропия.“

След разгрома на въстанието и кървавите кланета през юни има много политически изселвания. Социалната република — а може би изобщо републиката — е победена. Между буржоазията и работничеството е изровена нова кървава бездна. Санд е отчаяна и престава да пише по вестниците.

Жорж Санд до Едмонд Плошу, 24 септември. 1848:

Питате ме в кой вестник пиша. Не пиша никъде, поне засега; не мога да изказвам мислите си при военно положение. Би трябвало да правя на така наречените изисквания на времето отстъпки, на каквито не се чувствувам способна. Освен това душата ми бе сломена и обезсърчена за известно време. Още е болна, така че ще трябва да почакам, докато оздравее…

Шопен, който е в Лондон, говори с растящо зложелателство за нещастията на бившата си приятелка: „В последно време тя затъна в каква ли не кал и повлече мнозина със себе си. Приписват й отвратителните възвания, подпалили гражданската война…“

Към обществените беди се прибавят мъчителни интимни сътресения. Шивачът Бро, баща на Огюстин, е издал брошурка, озаглавена: „Една съвременница“. „Биография и интриги на Жорж Санд“. Обвинява я, че е привлякла Огюстин в Ноан, за да я направи любовница на Морис, после да омъжи компрометираната девойка за първия попаднал мъж. Това е шантаж, защото като изключим желанието му да изнуди Санд, Бро (който обещава нови брошури по същия въпрос) няма никакъв интерес да петни собствената си дъщеря. Жорж се съветва с големия адвокат Ше д’Ест-Анж. Тя твърди, че между осиновената й дъщеря и сина й е имало само едно братско, неопетнено приятелство: „Те бяха всякога пред очите ми, както живеем на село, в една домашна обстановка“. Ше д’Ест-Анж сплашва шивача и втора брошура не се появява; но Шопен възприема и този път обвиненията: „С една дума, най-гадните обвинения, за които днес говори цял Париж. Това е недостойно от страна на бащата, но е истина. Ето ви благотворителното дело, против което се борих с все сили, когато девойката влезе в къщата!…“ Принц Карол е стигнал дотам, да мрази Лукреция Флориани. На Соланж, останала приятелка с Шопен, от когото получава често карамфили и рози, Санд пише: „Не можах да отплатя с омраза и ярост на омразата и яростта му. Често мисля за него като за болно, озлобено и заблудено дете.