Андре Мороа - Жорж Санд

Животът на бедната Мари чезнеше от две страни, през две дълбоки рани: смъртта на едно обожавано същество… пренебрежението, неправдата, забравата отвред, нищетата в къщи! Така стигнахме до 10 април тази година. Аз бях в Кан. Тя щеше да дойде там, но преди това искаше да направи последен опит да получи местенце в Театър «Франсе» заедно с петстотин франка месечно: за хляб! Директорът господин Севест й каза пред мене, че за петстотин франка не може и да се мисли, обаче скоро благодарение на разумни сметки той ще успее да спести от осветлението триста франка и ще види дали ще може да победи нежеланието на управителния съвет! Но не поема отговорност и обещание за нищо! И така Мари, пронизана вече два пъти от живота, получава и пестника на този палач!… Трябваше да ме погледне неведнъж с ангелските си очи, за да възпре възмущението ми. Това беше последният удар. Замина за Кан и още с пристигането се разболя. След два часа състоянието й дотолкова се влоши, че трябваше да повикам лекар. Положението й бе преценено като много тежко: злокачествена треска и язва в черния дроб!… Изслушах тази диагноза, както се изслушва смъртна присъда. Не можех да повярвам на очите си и когато поглеждах този ангел на страданието и примирението, който не се оплакваше, а ме гледаше с тъжна усмивка, сякаш ми казваше: «Вие поне сте тук, Люге… и не ще ме оставите да умра…» О, мадам Санд, задушавах се от мъка! В главата ми бушуваше буря. Проклинах бога!…

При все че лекарите предричаха незабавна смърт, ако се наложи да пътува, аз виждах, че ще умре далеко от Париж, за който денонощно плачеше с мъка, звучаща и досега в ушите ми, и наех пощенско купе… На другия ден тя беше вече в стаята си, между нас, но болестта, малко притъпена по време на пътуването, се усили и в един часа на 20 май тя ни каза: «Умирам, но се примирих… Дъще, мила дъще, сбогом… Несравними Люге…» Това бяха, мадам, последните й думи, последното движение… После издъхна с усмивка… Ах, тази усмивка! Още е пред погледа ми… Мила мадам Санд, сърцето ми е сломено. Вашето писмо съживи всичките ми страдания. Вие бяхте последният поет на нашата очарователна Мари… Четох «Фадет» край нея, после разговаряхме за всичките прекрасни книги, написани от вас. Припомнихме си със сълзи на очи всички трогателни сцени в тях. След това тя ми говори за вас, за вашето сърце… Ах! Мила мадам Санд! Колко обичахте Мари, как умеехте да разбирате душата й! И колко ви обичам! Колко съм нещастен!…

Но виждам, че писмото ми стана дълго. Трябва да го прекратя и да чакам щастливия ден, когато ще мога да ви поговоря за нашата нещастна Мари… Когато науча, че сте в Париж, ще ми отделите един час и тогава ще ви разкажа всички нечувани неща, които този ангел ми каза в тежките и скръбни дни…

Дорвал е помолила да предупредят Дюма-баща и Сандо, че иска да ги види. Дюма идва веднага, успокоява Мари, която се страхува «да не я захвърлят в общ гроб», обещава да намери пет-шестстотинте франка, необходими за закупуване на едно гробно място. Но малкият Жул закъснява за последната среща. На гроба поставят кръст от черно дърво: «Мари Дорвал, загинала от скръб». През целия й живот са я проклинали, изменяли са й, замервали са я с кал, била е «жертва на изкуството и съдбата»; след смъртта й я прославят и обичат, а Жорж Санд се грижи великодушно за внуците й, Жак и Мари Люге, които години подред прекарват ваканциите си в Ноан.

Шопен умира на 17 октомври 1849 година, без да се види с Жорж. Разказват, че прошепнал: «Тя ми бе обещала, че ще умра в ръцете й»; но разказите за последните му дни са така многобройни и противоречиви, че нищо не може да се твърди, Соланж е една от жените, чули графиня Делфина Потоцка да пее край смъртния одър на Шопен, сама задавяна от ридания. Когато научава за смъртта, Жорж поставя в книжна кесийка една къдрица, която той й е дал някога, и написва: «Poor Chopin! 114 114 Poor Chopin (англ.) — бедният Шопен. — Б.пр. 17 октомври 1849.» Човек си припомня: Moia bieda.

Две години по-късно Александър Дюма-син открива на руско-полската граница писмата на Санд до Шопен. Сестрата на Шопен ги е пренесла от Париж в Мисловиц, гдето ги оставя у приятели, защото се страхува от любопитството на митничарите; за да позабавляват младия Александър, приятелите му предават любовната кореспонденция на тази французойка, която им е съвършено непозната.

Жорж Санд до Дюма-син, 7 октомври 1851:

Щом сте имали търпение да прочетете тези писма, твърде незначителни поради повторенията в тях, и ценни, както ми се струва, само за моето сърце, вие знаете сега каква майчинска обич е запълвала девет години от живота ми. Тя не е никаква тайна, разбира се, и аз бих могла по-скоро да се гордея, отколкото да се червя, загдето съм го гледала като дете и съм утешавала неговото благородно и неизлечимо болно сърце…