Андре Мороа - Жорж Санд

Нерешителният и безволев Морис все възнамерява да си създаде семейство. Хвърчащи намерения. „Съвсем не — пише майка му на 21 декември 1850, — никак не съм възприела трагично мисълта, че може да се ожениш… Не мисли, че те упреквам за миналото. Не те упреквам за нищо; само споменавам миналото…“ Тя го съветва, ако наистина си търси съпруга, да разшири в Париж кръга на своите познати и да проникне в съвършено различни среди: „Още една среда: искаш ли да отидеш у мадам д’Агу, която приема цвета на големите умове? Ние разменихме помирителни приказки; при все че аз не искам да я посещавам много, ти можеш да я виждаш. Тя ще те посрещне с отворени обятия, защото гори от желание да се помирим… Тя има дъщери. Сигурно приема млади хора. А едно запознанство води към друго…“ Най-много настоява пред Морис да вземе решение след сериозен избор; въпросът е много важен не само за него, но и за нея; защото, ако не се разбира със снаха си, тя ще трябва да напусне Ноан. Научена от опит, Жорж Санд припомня на сина си, че единственият начин да си щастлив в брака, е да вложиш в него цялата си воля, а не някакви смътни, неустановени мечти. Съветва го да бъде верен — това звучи може би някак странно, — но верен по любов, което всякога е поддържала.

„Брак без любов е пожизнена каторга… Неотдавна чух, като казваше, че не се смяташ способен да обичаш завинаги и не отговаряш за верността си в брака. Не се жени, щом имаш такива разбирания, защото ще бъдеш рогоносец, и то съвсем заслужено. Ще имаш до себе си или една затъпяла жертва, или ревнива фурия, или мамена глупачка, която ще презираш. Когато обича, човек е убеден, че ще бъде верен. Може наистина да се мами, но така мисли, заклева се добросъвестно и е щастлив, докато постоянствува в това убеждение. Ако една изключителна любов не е възможна за цял живот (което не смятам за доказано), да има поне низ, от хубави години, когато, човек я е смятал за възможна… В деня, когато те видя уверен в себе си, ще се успокоя…“

Морис кани в Ноан много свои връстници, другари по живопис, политически приятели. Мнозина между тях: Южен Ламбер, художникът на котки, гравьорът Александър Мансо, журналистът Виктор Бори, юристът Емил Окант живеят дълго време там. Санд ги приобщава към своя живот и завършва писмата си до Южени Дюверне: „Привет и почит на двама ви от Морис, Ламбер и Бори“. Младежите прекарват на смени в Ноан. Санд до Морис: „Ламбер замина тази сутрин и довечера трябва да бъде в обятията ти. Той е много мил, много предан, много внимателен към мене в самотата ми. Сега идва ред на Мансо, който е също прекрасен…“

Четирима младежи си съперничат в усърдието да се понравят и да бъдат в услуга на своята именита приятелка. Ловкият и гъвкав Окант ще бъде деловият съветник, натоварен с всички преговори с издателите, а впоследствие ще бъде и заплащан за тази длъжност. Дълго време любимец, Ламбер ще загуби това благоволение, след като решава, че кариерата му на художник налага по-продължителни престои в Париж. Мадам Санд изисква Ноан да бъде считан за център на света. Ламбер се оплаква от суровото й държане.

Южен Ламбер до Емил Окант, 30 май 1852:

Мадам Санд завършва писмото си с една жестока дума!… Просто заплаках, приятелю, от този упрек, а при това не съм го заслужил. Напускам за два-три месеца мадам Санд само защото е необходимо за бъдещето ми. Затова й писах в отговор: „Трябва да работя от време на време в Париж — иначе съм загубен!“ Вложих в това писмо цялото си сърце, а тя не намери за потребно да ми отговори! Всичко е свършено значи. Десет години отидоха на вятъра само защото съм отсъствувал малко по-продължително. Може би се мамя, но мисля, че трябва да обичаме хората малко повечко за самите тях и малко по-мъничко за себе си… Внимавай да не остане съвършено сама в един прекрасен ден. Никой не умее да обича повече от нея, но никой не разбива по-бързо своята любов…

4 юни 1852:

Ще прекарвам всяко лято в Ноан. Щом й потрябвам за някоя пиеса, ще бъда на нейно разположение… Но преди всичко искам да запазя свободата си… Колкото лек и да беше появилият се облак, той изстуди сърцето й; моето не се е променило; цял живот не ще забравя какво е направила тя за мене…

От 1850 година нататък любимец става — и завинаги остава — Мансо. Той притежава всички качества, за да задоволи у мадам Санд и политическите й предразсъдъци, и стремежа й към двусмислена майчинска любов, защото е тринадесет години по-млад, със слаби дробове, изискан, красив, човек от народа — син на пазач от градината Люксембург. Той е гравьор върху мед и голям художник. Отначало е секретар на Жорж Санд, но скоро става нейно доверено лице. Между Ламбер и него съществува сега един нестабилен мир. Бележник от 1852 година, воден от Мансо: „Мансо и Ламбер искат да се дуелират. Мадам ги заставя да се прегърнат…“ Когато отива в Париж, Санд иска да отсяда у Мансо, но Морис не се съгласява, защото се страхува от клюки въпреки възрастта на майка му.