Андре Мороа - Жорж Санд

Жорж Санд до Морис, 24 декември 1850:

Ще отседна, където искаш. У Мансо бих се чувствувала по-добре, отколкото при тебе… Не би имало никакви клюки, ако дойдеш и ти и спиш в ателието му. Няма да има, дори ако не спиш там… Та никой освен портиера няма да знае, че съм там!… Кой млад мъж не дава подслон у дома си на някоя дама от провинцията, особено ако тя е на четиридесет и шест години! Ти би могъл още утре да отстъпиш твоето жилище на Титин, дори когато сам си в Париж. Никой не може да каже и дума, щом няма да нощуваш под същия покрив…

Семейство Бертолди живее в Риберак, гдето „полякът“ е назначен за особен бирник; но хубавата Титин, която скучае в Перигор, проявява голяма суетност и ходи често в Париж, в хотел „дю Елдер“. В Ноан съжаляват много за нея, главно защото дават театрални пиеси, за които липсват млади артистки.

Жорж Санд до Огюстин дьо Бертолди, 15 януари 1850:

Много съжаляват за тебе и комедиите. Ламбер и Морис виждат, че са загубили бисера на младите артистки. Мадам Фльори е елегантна и изглежда млада, като се гримира, но е много плачлива и превзета… Знаеш, че Мансо, приятелят на Морис и Ламбер, е сега нашият пръв актьор. Играе и сериозни, и комични роли, а за костюмите, за грима, за декорите е първокласен. Пантомимата достига такова съвършенство, каквото не можеш да си представиш; би било идеално, ако имахме една хубава Коломбина като тебе. Но дамите не ги бива за това, и най-после решихме да създадем една комична Коломбина с някой преоблечен младеж…

Така Арлекино и Коломбина заемат в живота на Жорж мястото на Ледрю-Ролен и Луи Блан. Както при всички бури в живота, тя се връща в своето пристанище в Ноан и след като приказките на съседите утихват, намира отново тук спокойни дни, прекрасни перуники и изтравничета, споровете и веселието на младежта. Трябва да се грижи за Мансо, да обича сина си, да управлява къщата и всяка нощ да пише по двадесет страници от някой роман; животът е поел отново обичайния си ход.

Междувременно Луи Наполеон Бонапарт е избран за председател на републиката. Вълшебното име е оказало своето въздействие. Новият държавен глава не е непознат за Жорж Санд. На младини е бил либерал и дори карбонаро 119 119 Карбонари — членове на тайни организации в Италия и Франция: в Италия — за обединението на страната, във Франция — против Бурбоните. — Б.пр. . Към 1838 година тя се среща с него в един от парижките салони и двамата споделят общата си ненавист към Луи Филип. Когато заговорите на Луи Наполеон стават причина да бъде затворен в крепостта Ам, младият принц изработва там някаква мъглява политическа доктрина, смесица от порядък и революция, социализъм и благоденствие, либерализъм и силна власт. В 1844 година той издава брошура за премахване на бедността. Луи Блан отива да го посети в затвора и пише за него статия, която Санд обнародва в „Еклерьор Дьо л’Ендр“.

Принцът знае, че мадам Санд се е интересувала за него и казва да й предадат, че за него „напълно отлъчения, би било истински празник, ако би могла да отиде в Ам“. Тя не отива, но му пише, за да потвърди учтиво републиканската си позиция: „Бъдете ни поне малко благодарен, загдето не се поддаваме на обаянието, което характерът, умът и положението ви упражняват върху нас…“ Тя не признава друг властелин освен народа: „Никакво чудо, никакво олицетворение на народния гений в едно-единствено лице…“ Луи Наполеон отговаря със същата, откровеност:

Крепостта Ам, 24 януари 1845:

Вярвайте, мадам, че най-хубавата титла, която бихте могли да ми дадете, е името приятел, защото то означава близост, каквато бих се гордял да видя между нас. Вие, мадам, имате качествата на мъж без недостатъците ни и не можете да сте несправедлива към мене…

Тя се изкусява от мисълта да повярва в искреността на този млад Бонапарт; приятелите й я предпазват; но когато го избират за президент, тя обнародва в „Ла Реформ“ една съвсем не враждебна статия: „Като отхвърли любимеца на Националното събрание 120 120 Генерал Кавеняк. — Б.а. , народът се обявява не против републиката, от която има нужда, а против тази, която Събранието му създава. Бъдете уверени, че голямото влияние на Луи Бонапарт се дължи тъкмо на това, че не се е проявил никак при буржоазната република…“ Тя изпитва известно удоволствие, като вижда поражението на умерените, които многократно е предупреждавала. На издателя си Жул Ецел казва:

„Отново съм съвсем спокойна… Това стана, като видях как мнозинството от народа гласува за Луи Бонапарт. Тогава почувствувах примирение пред тази воля на народа, който сякаш казваше: «Не искам още да избързвам и ще поема пътя, който ми се харесва». Затова се върнах към работата си като добър труженик, който се заема отново със задачата си и Спомените ми напреднаха твърде много. Тази работа ми е приятна и не ме уморява…“