Андре Мороа - Жорж Санд

При все че учението им има бъдеще, което в онова време не може още да се предвиди, Сен Симон и учениците му търпят поражение пред своите съвременници. Този век, „плодовит с недоносчета“, осмива реформаторите и се отдава на култа на парите. Осмивани и подигравани, Сен Симон и Фурие умират усамотени. Те нямат дълбоко влияние върху Санд. Мишел от Бурж се опитва да направи от нея борческа личност; но не сполучва. Запознава я все пак отблизо със смелите теории за собствеността и я въвежда, в прогресивните среди. При все че собствените му разбирания са твърде смътни, Ламне приближава Жорж към някакъв християнски социализъм. Но истинският кръстител е Льору.

Льору й дава нова религия. Той се смята за пророк и иска да замени християнското милосърдие с общочовешка солидарност. Санд, която — според Сент Бьов — „възприема словото на хора, стоящи в много отношения по-ниско от нея“, възприема от Льору разбирането за способността на човека да се усъвършенствува (златният век е пред нас); за безсмъртието не на личността, а на вида; и принципа за колективната собственост. Само обществото може да разпределя благата според делата. Собствеността не е кражба (това представяне на въпроса успокоява съвестта на ноанската кастеланка), но не е и право, затова колективът има право да променя разпределението й. Льору затвърдява Санд в един социализъм не така брутален като тоя на Мишел, но по-устойчив и по-искрен. В 1843 година Сент Бьов нарича Беранже, Ламне, Санд и Сю „четирите велики социалистически и човеколюбиви сили на нашата епоха“.

Как се изразява този социализъм? Сантиментално — чрез подкрепата, която Санд дава на пролетарските поети: тъкача Магю, хлебаря Ребул, коафьора Жасмен, а най-вече на тулонския зидар Шарл Понси, комуто пише: „Дете мое, вие сте голям поет, най-вдъхновеният и най-надареният от всички прекрасни пролетарски поети… Можете да станете най-великият френски поет…“ И по-нататък:

23 юни 1842:

Страдащото човечество не сме ние, литераторите; не съм аз, която не познавам (за нещастие може би) нито глад, нито нищета; не сте дори и вие, скъпи ми поете, който ще намерите в славата и признателността на братята си висша награда за личните си страдания; а народът, невежественият, изоставен народ, изпълнен с бурни страсти, които се възбуждат в погрешна посока или потискат без уважение към силата, която бог не му е дал все пак напразно…

И добавя: „Юго долавя понякога това; но душата му няма достатъчно нравствена сила, за да го почувствува напълно и навреме. А това пък се дължи на факта, че на сърцето му липсва плам и на музата му — вкус.“ Музата на Понси е лишена от гениалност, дори от дарба, но Санд го превръща в свой верен приятел, временен довереник и накрай в преуспял буржоа, защото благодарение на създадената от нея известност той става секретар на търговската камара в Тулон.

Социализмът на Санд се изразява и в творчеството й, защото тя взема „за тема на новите си романи пролетариите от града и селото, труда и страданията им и противопоставя техните добродетели срещу егоизма на знатните и богатите“. Народът е пазител на божественото вдъхновение; той именно притежава вродената доброта, приписвана от Русо на личността. В „Странствуващия работник“ красивият дърводелец Пиер Югнен е от „същото божествено тесто“, от което е и дърводелецът Исус. Когато говори за бъдещото общество, старият скептик граф дьо Вилпрьо, у когото Югнен работи, му казва благосклонно: „Изказвайте пожелания, измисляйте системи. Измисляйте ги колкото ви е угодно и се отказвайте от тях колкото е възможно по-късно!“ Но Югнен презира тази човешка и обществена останка. В „Мелничаря от Анжибо“ Санд рисува като як и пленителен светец мелничаря Големия Луи, а аристократката Марсел дьо Бланшмон представя като жена, която се радва на разорението си. На сина си тя казва: „Дано разбереш, че си изпаднал (чрез разорението) между овцете, които се намират отдясно на Христа, а не сред пръчовете, които са отляво!“ На господа: „Господи! Дай ми необходимата сила и мъдрост да направя от това дете мъж. Да го направя патриций е достатъчно да скръстя ръце!“ По това време (към 1840–1848) Санд се обявява толкова за комунистка, колкото и за социалистка. Всъщност тя не е упорита и би желала да узнае по-точно какво се крие в действителност зад двете думи.

Сент Бьов до мадам Жуст Оливие, 3 август 1840:

Мадам Санд става комунистка, започва да посещава работниците; страхувам се, че бъдещият й роман ще бъде на тази тема. Не се държи както трябва. И за да запазим добрите си отношения, никак не я виждам…