Андре Мороа - Жорж Санд

Жорж Санд до Карлота Марлиани, 2 ноември 1847:

Шопен взе открито нейната (на Соланж) страна против мене, и то без да знае истината, а това показва, че е изпитвал голяма нужда да бъде неблагодарен към мене и е странно привързан към нея. — Дръжте се, като че не знаете нищо. — Предполагам, че за да го промени така, тя е използувала ревнивия му, мнителен характер и именно от нея и съпруга й изхожда безсмислената, клевета за някаква моя любов или изключително приятелство към младежа, когото ви споменават (Виктор Бори). Не мога да си обясня другояче тази толкова смешна история, която никой не би могъл да измисли. Не пожелах да открия произхода на тази дребна гнусотия…

Признавам ви, че не съм недоволна, загдето той (Шопен) не желае вече да ръководя неговия живот, за който и приятелите му, и сам той ми стоварваха прекалена отговорност. Неговият характер ставаше от ден на ден по-мъчен; той стигна дотам, че в присъствие на всичките ми приятели и на децата ми устройваше сцени на ревност, сръдни и недоволство! Соланж ги използува с присъщото си коварство; Морис бе започнал да се възмущава от него. Като знаеше и виждаше чистотата на нашите отношения, той виждаше също как този нещастен болен се представяше, може би без да иска, но и без да е в състояние да се въздържа, като мой любовник, съпруг, господар на мислите и постъпките ми. И едва не избухваше да му каже направо, че ме кара да играя, на моите четиридесет и три години, една смешна роля и злоупотребява с добрината ми… Като виждах наближаването на бурята, аз използувах предпочитанието на Шопен към Соланж и го оставих да се сърди, без да правя опит да го върна.

От три месеца вече не сме си писали нито дума: не зная какъв ще бъде изходът на това охладняване. Аз не ще направя нищо нито да го влоша, нито да го прекратя, защото нямам никаква вина, а вината на другите не ми вдъхва лошо чувство; но не мога, не бива и не искам да изпадам отново под скритата тирания на човек, който желае с постоянни и често пъти твърде дълбоки убождания да ми отнеме дори правото да дишам… Горкото момче не умееше да запази поне това външно приличие, на което робуваше в принципите и навиците си. Мъже, жени, старци, деца — всички го ужасяват и предизвикват у него бясна, безумна ревност… Неговите пристъпи се проявяваха пред децата ми, пред прислугата, пред хора, които при това положение можеха да загубят към мене почитта, на която имам право поради възрастта и поведението си от десет години насам. Не можех вече да го понасям. Убедена съм, че тези, които го заобикалят, ще преценят другояче станалото. Ще го представят за жертва и ще намерят за по-красиво да предполагат, че на моите години съм го прогонила, за да си взема любовник…

Жорж Санд до Мари дьо Розиер, 22 ноември 1847:

… Моля ви, бъдете любезна и кажете на Шопен да предупреди господин Плейел, че роялът замина оттук преди четири дни. Соланж ми каза от името на Шопен, че господин Плейел не го дава под наем, защото това е рядък инструмент, но бих могла да го запазя, тъй като Шопен „поемал отговорност за това“. Никак не желая Шопен да ми купува пиано. Не обичам да се чувствувам задължена към хора, които ме мразят, а изповедите на Шопен пред приятелите му (които ги разгласяват, както става с всички изповеди) ми доказват какво ще бъде отношението му към мене занапред… Мило дете, аз зная много добре защо е този обрат в разбиранията и държането му. Очите ми се отвориха малко късно, но все пак най-после се отвориха и аз му прощавам от все сърце. Виждам, че той не е вече господар на себе си и това, което у всекиго другиго би било престъпление, у него е само заблуда. Всякога съм предвиждала, че приятелството му към мене ще се превърне в ненавист, защото той не върши нищо наполовина. Вече съм съвършено спокойна по този въпрос и си обяснявам цялото минало. Искам само да не ми прави услуги…

После настъпва мълчание. Жорж не се опитва вече да сложи край на охладняването. Последната среща, трагична по своята простота, е разказана от Шопен в писмо до Соланж от 5 март 1848: „Вчера отидох у мадам Марлиани и на излизане пред прага на преддверието се озовах срещу госпожа майка ви, която влизаше с Ламбер. Поздравих госпожа майка ви и веднага я запитах получавала ли е скоро писмо от вас. «Преди една седмица — отговори тя. — А вчера или завчера? — Не. — Тогава ще ви съобщя, че сте станали баба. Соланж има момиченце й много ми е приятно, че мога пръв да ви съобщя тази новина.» Поздравих я и слязох по стълбите. Придружаваше ме абисинецът Комб. Тъй като бях забравил да кажа, че сте добре, нещо много важно за една майка (сега ще го разберете лесно, майко Соланж), помолих Комб да се върне, защото не можех да се катеря отново сам, за да й каже, че и вие, и детето сте добре. Чаках абисинеца долу, но майка ви слезе заедно с него и започна да ме разпитва с голям интерес за здравето ви. Отговорих й, че сте ми писали лично с молив няколко думи на другия ден след раждането; че много сте се мъчили, но като сте видели детето, сте забравили всичко. Запита ме как се чувствувам; отговорих, че съм добре, и казах на вратаря да отвори. Сбогувах се и се намерих отново на площад «д’Орлеан» заедно с абисинеца…“