Андре Мороа - Жорж Санд

Тъй като Соланж е малолетна, необходимо е съгласието и на Казимир Дюдеван. Клезенже хуква за Гийери. За изхода от разговора между този жив ураган и Казимир Добродушния не може да има никакво съмнение. Най-после се налага колкото е възможно по-късно да съобщят и на Шопен, който отново сериозно се е разболял. Всичко у Клезенже го възмущава, включително невъзможните му голи статуи. „Идущата година — казва тъжно той — ще видим в Салона и задничето на Соланж!“ Шопен до семейството си, 8 юни 1847: „Майката е очарователна, но няма нито за грош здрав разум… Морис беше на негова страна (за Клезенже), защото ненавиждаше дьо Прео, възпитан младеж и от добро семейство…“ Бракът се сключва на 20 май в Ноан. Казимир идва от Гийери; и е много любезен към „каменаря“ и Жорж.

Санд до Шарл Понси, 21 май 1847:

Никога брак не се е сключвал така настойчиво и бързо. Господин Дюдеван прекара три дни тук… Повикахме кмета и кюрето, когато те най-малко очакваха такова нещо, и сватбата стана почти ненадейно. Най-после се свърши, сега си отдъхваме…

Не се е свършило. След кратко сватбено пътешествие Соланж и съпругът й се връщат в Ноан. Морис е поканил там един свой приятел, Теодор Русо, голям пейзажист, художник на гори и ливади. Русо се влюбва в хубавата Огюстин, а Санд прави всичко възможно да го убеди да поиска ръката на девойката, към която се чувствува задължена.

Жорж Санд до Теодор Русо, 15 май 1847:

Ако бяхте видели как лицето се изчерви и очите просълзиха, когато й показах това прекрасно писмо, и вашата душа би била ведра и лъчезарна, както е нейната от два часа насам… Тя се хвърли в обятията ми с думите: „Има значи човек, който ще ме обича, както ме обичате вие!“

Санд дори обещава да даде — ако Русо се реши на този брак — една зестра от сто хиляди франка, които ще изплаща от своите бъдещи хонорари; това е вече много голяма щедрост. Но тук се намесва ужасната Соланж, която мрази Огюстин, не иска майка й да даде такава голяма зестра и в същото време прави услуга на новото си семейство, защото един по-млад брат на Клезенже се е влюбил в Огюстин. Тя нарежда да съобщят на Русо, че „братовчедката“ е влюбена в другиго и би се омъжила за него само напук на другия. Разтревоженият Русо заявява на Санд, че, разбира се, харесва Огюстин, но да се ожени за нея…

Жорж Санд до Теодор Русо:

Според някои чудовища, аз съм извършила недостойно дело като съм прибрала и спасила едно ангелче; а това благородно същество, отказало ръката на сина ми, защото намира, че той не я обича достатъчно, било интригантка, готова да се сговори с мене, за да измами един честен човек! Тя, която би могла още утре да стане жена на Морис, ако каже какво я измъчва…

Жалко и заплетено положение! Жорж трябва да хитрува пред Морис, у когото нерешителната любов се пробужда отново при мисълта, че Огюстин е на път да се омъжи; трябва да убеждава Русо, смаян от тази „брачна политика“ на жената, която минава за голям противник на брака. Какво си въобразява той? Че е искала да превърне своята „осиновена дъщеря“ в любовница на един приятел? „Ако сте мислили, че аз съм противница на брака по начало, не сте прочели значи нито една от моите книги…“ Или е чул отвратителни клевети? „Питах се, дали не сте като Ламне, с когото е невъзможно да се живее, защото има халюцинации на чувствата…“ Смутен от едно анонимно писмо, обезсърчен от Соланж, Русо се изплъзва. Огюстин остава спокойна „като роза след дъжд“, но между Санд и семейство Клезенже става бурно обяснение.

Санд се сърди главно на Соланж, на тази „силна, упорита, студена, цинична душа, лишена от угризения и милост“.

Жорж Санд до Шарл Понси, 27 август 1847:

Щом се омъжи, тя стъпка всичко и захвърли маската. Надъха съпруга си, избухлив и слабоволен човек, против мене, против Морис, против Огюстин, която ненавижда до смърт заради прекалената й добрина и преданост към самата нея. Тя именно осуети брака на бедната Огюстин (от което Русо за известно време подлудя), като му разказа една отвратителна клевета за Морис и за нея… Старае се да ме скара с моите приятели… Представя се за жертва на моето несправедливо предпочитание към брата й и братовчедката й! Очерня гнездото, от което изхожда, като предполага и твърди, че там се вършат гнусотии. Не щади и мене, при все че водя живот на монахиня…

Последвалите сцени са „невероятни… Тук щяха да се изколят“. Скулпторът вдига чук срещу Морис. Жорж Санд удря с пестник, за да спаси сина от зетя си. Соланж подстрекава борещите се. „Така върви светът. Чисто и просто сатаната се всели една сутрин в красивата жена.“ А Соланж разсъждава: „Ако не си палач, ще бъдеш жертва“.