Андре Мороа - Жорж Санд

Така романът завършва неочаквано и неправдоподобно, какъвто е бил и животът. Това е поука и предупреждение за Шопен. Странното е, че той никак не се познава. Делакроа разказва как една вечер Санд урежда четене на „Лукреция Флориани“ за него и за Шопен: „Измъчих се по време на това четене — казва Делакроа на мадам Жобер. Учудвах се еднакво и на палача, и на жертвата. Мадам Санд изглеждаше съвсем спокойна“, а Шопен не преставаше да хвали разказа. „Към полунощ си тръгнахме заедно. Шопен пожела да ме придружи и аз използувах случая да разбера впечатлението му. Дали се преструваше пред мене? Не, наистина; музикантът не бе разбрал и продължи да хвали възторжено романа…“ Може би необикновено доброто възпитание на Шопен го е заставяло да проявява тази невъзмутимост.

Ортанс Алар до Сент Бьов, 16 май 1847:

Не ви казах колко съм възмутена от Лукреция… За да довърши погубването на пианистите, мадам Санд ни представя Шопен с недостойни, дребнави подробности, и то със студенина, която не оправдава нито нея, нито двойничката й. Жените би трябвало явно да се възмутят от това изнасяне на интимни тайни, които могат да отдалечат от тях всички любовници. Можем все още да простим увлеченията на Нелида, но студеното раздразнение на Лукреция е непростимо. И защо е това толкова жалко вдъхновение у един прекрасен гений?…

Ортанс е откровена и непосредствена. Тя пише на Жорж това, което вече е казала на Сент Бьов; Санд естествено отрича, че е имала предвид Шопен, когато е създавала принц Карол.

Жорж Санд до Ортанс Алар, 22 юни 1847:

Аз съм по-чувствителна към упреците, отколкото към похвалите ви, защото в похвалите виждам всякога известна доза учтивост или увлечение от страна на моите приятели, докато в упреците съзирам огорчението и откровеността на искрен интерес. Затова бързам да ви кажа, че писмото ви много ме огорчи, трябваше да го прочета два пъти и да се спра на думата принц, за да го разбера. Кой, да го вземат дяволите, ви внуши това тълкуване? Мари д’Агу ли?… Ако познава добре Шопен, трябваше да разбере, че не е той. Ако го познава зле, откъде идва увереността й?

А вие пък откъде го познавате, за да го откриете в героя на романа? Навярно някой злоезичен и злонамерен човек ви е дал такива неверни и безсмислени сведения! Нима аз съм Флориани? Нима имам четири деца и всички тия похождения? Не мислех, че съм толкова богата, нито толкова жизнена, далеко съм от всичко това. Не съм нито толкова велика, нито толкова безразсъдна, нито толкова добра, защото ако бях свързана с принц Карол, признавам ви, че не бих допуснала да ме убие, а бих го зарязала… Аз съм добра и никога не ще помисля да отдалеча един приятел, безценен за мене след осемгодишна взаимна преданост. Как съм могла да напиша този роман пред очите му и да му го чета глава по глава още докато го пишех, като се вслушвах в забележките му или ги отхвърлях, както се случва всякога, когато работим един пред друг, и как той не се досети да познае нито себе си, нито мене в тези влюбени край езерото Изео?

Изглежда че ние се познаваме един друг по-малко, отколкото ни познава обществото. Тази история е наистина забавна и аз бих се смяла, ако идваше от друг критик, не от вас. Но вие ми отправяте упрека сериозно, затова ви отговарям сериозно. Аз не познавам принц Карол или го познавам в образа на петнадесет различни личности, както става с всички завършени герои на роман, защото нито един мъж или жена и нито един живот не предлагат на артиста, влюбен в своето изкуство, такъв сюжет, който би могъл да се възпроизведе изцяло и точно.

Мисля, че съм ви казвала вече това и се учудвам как вие, също човек на изкуството, имате наивността на обикновения читател, който иска всякога да види в романа истинския живот и портрета на някой свой познат…

Всичко това е едновременно вярно и невярно, като всяко обобщение.

Любовта започва с големи чувства и завършва с дребни свади. Съвместният живот на няколко човешки същества поражда неизбежно стълкновения. Когато бракът и семейната привързаност позволяват те да бъдат преодолени, всичко се оправя. При една свободна връзка всичко се скъсва, затова „бракът е единствената връзка, която с времето укрепва“. В Ноан владее наглед веселие, поезия, даровитост. Четат, съчиняват, тичат из полето, къпят се в реката, представят живи картини и балети, отгатват гатанки, Шопен акомпанира с импровизации на пианото, но в сърцата няма покой.