Андре Мороа - Жорж Санд

Гостуването през 1844 година в Ноан на Шопеновата сестра Луиза Йеджеевич и на зет му оказва благотворно влияние. Двете жени се привързват сърдечно. Но щастливото въздействие на това посещение не трае дълго. Състоянието на Шопен се влошава. Той става все по-мрачен, докачлив и ревнив. „По-закачлив — казва Санд, — но и повече от всякога придирчив. Това ме разсмива. Госпожица дьо Розиер се разплаква. Соланж му отвръща с ухапвания на одраскванията…“ Като всеки писател, Жорж Санд намира изход от това положение, описвайки нещастията си. Неприятелката й Мари д’Агу се е разделила с Лист и го изяжда в романа си „Нелида“. В „Лукреция Флориани“ Жорж рисува с налаганите от изкуството превъплъщения и промени странната двойка, която образува с Шопен.

По-късно тя отрича да е описвала себе си в „Лукреция“. Но тази голяма италианска актриса, която се оттегля още съвсем млада на село, за да възпитава децата си, прилича на своята създателка. Лукреция пише пиеси, които имат успех. Има многобройни приключения, за които се оправдава, както постъпва и самата Санд. Тя не е куртизанка, защото всякога е давала и никога не е получавала дори от приятелите си. Много е любила, всякога с искреното желание за съвместен живот и измамната надежда за вечна вярност. Влюбвала се е за осем дни и дори само за един час, но всякога е вярвала, че обрича целия си живот. Знаем, че в очите на Санд това твърдо намерение е достатъчно.

Тъкмо когато смята, че чувственият живот е свършил за нея, Лукреция среща един очарователен, нежен, чувствителен юноша, изискан във всичко, същински ангел, „красив като тъжна жена“, непорочен, строен, с целомъдрено и страстно изражение. Тук виждаме Шопен, който в романа се нарича Карол. Принц Карол обича една жена мечта, която е създал по свой образ. Той е по-скоро любезен, отколкото влюбен, но как да се отгатне това? Очарователното му лице привлича, вродената слабост го прави интересен за жените — порочно за тези, които се влюбват с майчинска любов, като Санд и Флориани. Той има много голям недостатък: не търпи чужди мнения. Най-голямата добродетел за него е да се въздържа от грях, като забравя, че най-възвишеното нещо в евангелието е любовта към каещия се грешник. Научили са го да помага на нещастните, да ги съжалява, ако е потребно, но не и да ги смята за равни. Приема милостинята, не и социалните реформи. И принц Карол, като Шопен, говори снизходително за народа. Той не допуска, че спасението на човечеството може да се постигне на тоя свят. Това е всъщност целият политически спор между Шопен и Санд.

Естествено Карол се влюбва в Лукреция; тя се грижи за него като за свое дете. В любовта си той е и стеснителен, и избухлив, а това му придава непреодолим чар. Лукреция вярва (както е вярвала всеки път), че тази небесна любов ще бъде вечна. Тя се отдава на княза и те преживяват няколкоседмично щастие. След това прелестният Карол проявява своя егоистичен характер. Започва да ревнува, не понася нищо и става непоносим.

„Веднъж Карол ревнува кюрето, което е дошло за пожертвувания. Друг път ревнува някакъв просяк, когото смята за предрешен любовник. Трети път ревнува прислужник, който — разглезен като цялата домашна прислуга — отговаря с неподходяща дързост. След това идва ред на доставчика, на лекаря, най-после на някакъв глупав, добродушен братовчед… Карол ревнува дори от децата. Защо ли казах дори? Би трябвало да кажа най-вече… Те са наистина негови единствени съперници, единствените същества, за които Флориани мисли толкова, колкото и за него…“

Но колкото повече е ядосан, толкова повече Карол е учтив и сдържан; доколко е разярен, може да се съди само по ледната му учтивост:

„Тогава именно той ставаше истински непоносим, защото искаше да разсъждава и да подчини действителния живот, от който никога нищо не бе разбрал, на някакви принципи, които сам не можеше да определи. Ставаше духовит, с фалшива, но блестяща духовитост, за да измъчва тия, които обича. Ставаше язвителен, неестествен, превзет, отвратен от всичко. Изглеждаше, че ухапва съвсем лекичко, на шега, а раната стигаше до сърцето. Или, ако нямаше смелост да противоречи и да осмива, се затваряше в пренебрежително мълчание, в трогателно недоволство…“

Тази непрестанна борба най-после сломява нещастната Лукреция. Тя загубва красотата си; повяхва и пожълтява; страда, че е осъдена на предивременно остаряване от лошите обноски на един любовник, който не я уважава. Не обича вече Карол; чувствува се разбита. И една сутрин умира внезапно.