Андре Мороа - Жорж Санд

По начало длъжен да обнародва всички ръкописи на Жорж, Бюло прави многобройни възражения. Читателите на „Ревю де дьо монд“ ще бъдат възмутени. Започва да се говори вече за комунизъм — ново понятие, означаващо учението за изравняване на имуществата. Буржоазията се плаши от подобни стремежи. Санд иска съвет от своя философ. Льору отговаря, че има разни видове комунизъм; някои негови форми са безсмислени; лично той предпочитал общинния строй, който напомня представата за братство; Санд няма следователно никакво основание да приема за своя сметка тази дума, с която Бюло така я е наплашил, но няма защо и да я отхвърля. Най-важното е да не позволява на Бюло да промени нещо в текста на романа й. Тя си взема обратно ръкописа. Между пролетарските й приятели сега има и поети: Шарл Понси, тулонски зидар; Савиниен Лапоант, обущар; Магю, тъкач; Жилан, ключар; Жасмен, коафьор; Ребул, хлебар. Те й изпращат стиховете си; тя им разяснява философията на Льору.

Тези приятелства създават нов роман, „Орас“, в който тя противопоставя героичния и великодушен златарски работник Пол Арсен на ленив и егоистичен буржоазен интелигент. Орас напомня младия Жул Сандо, донегде Емануел Араго, понякога и Малфий; той е интелигентен, даровит младеж, който говори за делото си, вместо да го създаде, и харчи за развлечения в Париж спестяванията на своите бедни родители. Изоставя забременялата си любовница, жена от народа, за някаква си виконтеса дьо Шайи, жесток портрет на Мари д’Агу:

Тя беше страхотно слаба, не се знаеше дали зъбите й са нейни, но имаше великолепна коса, подредена всякога грижливо и със забележителен вкус; дългите й сухи ръце бяха бели като алабастър, обсипани с пръстени от всички краища на света. Притежаваше известна грация, която правеше впечатление на мнозина. С една дума, обладаваше това, което може да се нарече изкуствена красота… Обичаше да се представя за учена, образована, ексцентрична. Чела бе по малко от всичко, дори политика и философия; и беше наистина интересно да я чувате как повтаря пред невежи като собствени мисли това, което сутринта е прочела или предния ден е чула от някой сериозен мъж. С една дума, притежаваше това, което може да се нарече изкуствена интелигентност.

Виконтеса дьо Шайи произхождаше от род на финансисти, купили титлите си по време на регентството, но искаше да се представи, че е от голям род, и поставяше коронки и гербове дори върху дръжката на ветрилата си. Беше непоносимо надменна към младите жени и не прощаваше на приятелите си, ако се женят за пари. Иначе посрещаше доста добре младите литератори и артисти. С тях се държеше колкото й е угодно като патрицианка и се преструваше — но само пред тях, — че цени хората само по достойнствата им. С една дума, и благородството й беше изкуствено като всичко останало, като зъбите, гърдите и сърцето й…

На Мари д’Агу, която беснее от ярост, Лист дава съвет да търпи и да мълчи. Той бе понесъл „Беатриса“; тя може да се престори, че не се е познала в „Орас“. И добавя доста жестоко: „Няма съмнение, че мадам Санд е искала да представи тъкмо вашия портрет, като рисува изкуствения ум, изкуствената красота, изкуственото благородство на мадам дьо Шайи…“ Това доказва, че Санд и Балзак имат право: Лист отдавна вече не обича Беатриса.

„Орас“ излиза в „Ревю Ендепандант“. Жорж е решила да се освободи от Бюло, който си позволява да цензурира ръкописите й, и да създаде състояние на Льору. В първата книжка тя дава „Орас“ и студия за народните поети; във втората — продължението на „Орас“ и статията „Утопистът Ламартин“. След това предлага „Консуело“. Наистина „пропилява богатствата си“ с удивителна щедрост. Но най-хубавото в случая е това, че, според нея, истинският интерес на „Ревю Ендепандант“ са проповедите на Льору.

Главната тема на „Ревю“ е създаването на нов свят, а следователно и на нова литература от народа. „Ревю Ендепандант“ се харесва на някои приятели, между другото на Лист и Дюверне, но не набира абонати и изобщо няма успех. Льору изчезва по двадесетина дни; коректурите стоят непоправени. И все пак Льору запазва своето обаяние в очите на Жорж.

Жорж Санд до Карлота Марлиани, 14 ноември 1843:

Напоследък получих от него дълго, ужасно тъжно писмо. Причина за всичките му страхове и тревоги е безпаричието, в което се озова заради машината, а сигурно и поради домашните разходи. Днес му изпратих петстотин франка… Зная, че тази година сте стеснена парично. Но не можете ли все пак да намерите нещичко из чекмеджетата си?… Не, не можем да го оставим да пропадне!… Не бива светлата му душа да угасне в тази борба. Не бива по липса на няколко банкноти да бъде обзет от страх и обезсърчение. Накарайте го да ви признае, изтръгнете му причината за отчаянието. Неговата стеснителност може да се удвои, тъй като той е получавал вече много услуги от вас. Преодолейте я… Пишете ми какво става с него: не мога да се помиря с мисълта, че този факел може да угасне и да ни остави в тъмнина…