Андре Мороа - Жорж Санд

— Струва ми се — казва тя, — че съм скарана с този върколак, който ви препоръчва.

— И той ме увери в същото — отговори Арнолд… — Но е запазил към писателя такъв възторг, такава искрена обич, че не би могъл да се чувствува чужденец тук.

— Отсъствуващите са виновни само в това, че отсъствуват — каза младата жена… — А спечелил ли е нещо този безумец, като държи за уединението си и се стреми само да спечели одобрението на съвестта си? Той е селянин, но без здравето на селяка; отшелник, без добродетелта му; ще умре в чакалнята на славата поради липса на другарство; защото не би желал да чака в царски салон… Воин от победилия печат през 1830 година, той не намери смелост да стане префект; литератор с нечувано щастие, създал възможност за процъфтяване на варварството в езика на Волтер, той не ще стигне никога до института…

Жорж Санд не прочита романа на своя пръв учител, но кара други да го прочетат и узнава, че той е бил благосклонен към нея. Затова, когато основава малко по-късно „Ревю Ендепандант“, тя моли за сътрудничество господин Дьолатуш (като упорствува да му отрича частичката дьо, на която той има право).

Жорж Санд до Дюверне:

Видях Дьолатуш. Беше очарователен, прекрасен и напълно помирен с нас до второ нареждане… Ако нямаше толкова свадлив характер, би бил великолепен редактор и за сериозната, и за веселата част на един берийски вестник… Но дали няма да се разсърди за нищо и никакво?… Как да го убедим, че не правим заговор да го погубим?…

След известно колебание, недоверие и кокетиране той се чувствува отново съвсем непринудено в тази приятелска среда. Но тя открива в него озлобен човек, покрит с прикривани рани, раздразнен от политиката, нравите и стила на своето време. Струва й се, че вижда Алцест. Тази нравствена агония трае петнадесет години. Има хора измъчвани от живота, но има и хора, които се самоизмъчват. Нещастният Латуш е от тях.

Вторият ментор на Аврора Дюдеван, Сент Бьов, е станал всемогъщ критик. Авторитетът му, признат и узаконен още отначало, още повече е нараснал. Той излиза много скоро от мистично-социалния период и е приет в аристократическите среди: мадам д’Арбувил, мадам дьо Боан, херцог дьо Броли, граф Моле. Там го обичат, защото той запознава жените с неизвестните страни на литературния живот. Жорж Санд му е предала твърде неблагоразумно своята кореспонденция с Мюсе. Писмата обикалят от будоар в будоар, „прибрани в голям плик, на който Сент Бьов едва-едва е заличил имената на жените, на които последователно ги е давал“. Макар и малко подходящ за любов, Сент Бьов е имал няколко приключения. Очарователната Ортанс Алар се хвърля в обятията му, а той й дава в замяна съчиненията на Марк Аврелий.

Той е много по-добър поет в тези лафонтеновски стихове, отколкото в елегиите, посвещавани някога на Адел Юго. Към Санд е учтив, предпазлив, отчужден. На един приятел, който заявява: „Ах, колко прекрасни са писмата на Мюсе! Мадам Санд има красива душа! — Да — отговаря Сент Бьов, — красива душа и дебел задник!“ И цитира с удоволствие изказването на Феликс Пиа: „Тя е като Нелската кула: разкъсва любовниците си, но вместо да ги хвърли след това в реката, ги погребва в романите си“. Всичко това се разправя тайно. Статиите, които пише за нея, си остават учтиви, дори хвалебствени.

За Пиер Льору, когото сам е предал някога на Санд, Сент Бьов казва сега: „Този Льору с неговата философия прилича на бивол, който цапа и затъва в блато“. Виктор Юго от своя страна: „Ако беше добър, Пиер Льору щеше да бъде най-добрият човек“. Чувствата на Жорж не са такива. При все че Льору губи постепенно своя престиж, тя продължава да го поддържа. Философът се е влюбил естествено в последователя си. Жорж твърди, че не е отстъпила: „Според някои, тези чудеса се дължат на любовта. На духовна любов — съгласна съм; защото не съм докоснала нито косъм от гривата на философа и имам връзка с нея толкова, колкото с брадата на турския султан. Казвам ви това, за да разберете, че в случая става дума за сериозна вяра, най-сериозната в живота ми, а не за двусмислен захлас на някаква дамичка към нейния лекар или изповедник…“ Философът Льору дължи толкова много на Жорж, че й прощава, загдето е отблъснала мъжа Льору.